Пурпурните реки - Страница 9

К оглавлению

— Кларис! Кларис! Върни се, Кларис!

Ниманс се опомни. Зад червения воал на страха си забеляза сив мъж в груб пуловер, който бързо се приближаваше.

— Да не сте луд!

Ниманс промърмори:

— Полиция. Махайте се. Отведете псето.

Човекът го гледаше изумено.

— Господи. Не мога да повярвам. Ела, Кларис, ела, моето момиче…

Човекът и псето му се отдалечиха. Ниманс се опита да преглътне. Гърлото му беше сухо и пареше като фурна. Разтърси глава, прибра оръжието си и заобиколи сградата. Зави наляво и се опита да размисли — от колко време не беше посещавал психиатъра си?

Зави още веднъж покрай спортната зала и видя жената.

Фани Ферера стоеше до една отворена врата и търкаше с гласпапир червена на цвят дъска. Полицаят предположи, че това е дъската, с която се спуска по буйните реки.

— Добър ден — каза той и леко се поклони.

Беше се съвзел напълно.

Фани вдигна очи. Едва ли беше на повече от двайсет. Мургава, с къдрави коси, които нежно се виеха около слепоочията и падаха на тежки вълни върху раменете. Загоряло и гладко лице и почти неприлично светли очи.

— Аз съм Пиер Ниманс, комисар от полицията. Разследвам убийството на Реми Кайоа.

— Пиер Ниманс? — повтори тя недоверчиво. — Стига бе. Направо невероятно.

— Кое?

Тя посочи с глава малък транзистор, поставен на земята.

— Току-що говориха за вас в новините. Казаха, че сте арестували двама убийци миналата нощ до стадион „Парк де Пренс“. И че това е хубаво. Казаха също, че сте обезобразили единия и че това е по-скоро лошо. Да не сте вездесъщ?

— Не, просто пътувах цяла нощ.

— Какво правите тук? Местните ченгета не са ли достатъчни?

— Да кажем, че съм изпратен в подкрепа.

Фани продължи работата си. Навлажняваше повърхността на дъската, после търкаше с две ръце с гласпапира. Тялото й изглеждаше здраво, силно. В дрехите й нямаше нищо елегантно — неопренов гащеризон за гмуркане, моряшка наметка, високи обувки от светла кожа.

— Изглежда добре сте понесли удара — каза Ниманс.

— Какъв удар?

— Ами… откриването на…

— Гледам да не мисля за това.

— Имате ли нещо против да поговорим за него?

— Нали за това сте дошъл?

Тя не гледаше полицая. Ръцете й ритмично търкаха дъската. Жестовете й бяха сухи, груби.

— При какви обстоятелства открихте трупа?

— Всяка неделя се спускам по реката… (Тя посочи съоръжението си.)… Ето с това. Тъкмо бях направила едно спускане. Близо до университетското градче има едни скали, естествена преграда, която превръща реката в езеро. Там може да се спре без проблем. Прибирах дъската, когато го забелязах…

— В скалите?

— Да, в скалите.

— Не е вярно. Бях там. Не е възможно оттам да се види, че има нещо в скалите на петнайсет метра височина.

Фани хвърли гласпапира, избърса си ръцете и запали цигара. Тези прости жестове внезапно събудиха у Ниманс силно желание.

Младата жена издиша синкав дим.

— Тялото беше в скалите. Но аз не го видях там.

— А къде?

— Във водата на езерото. Видях отражението му. Бяло петно върху повърхността на водата.

Ниманс се отпусна.

— Така си и мислех.

— Важно ли е за разследването?

— Не. Но обичам нещата да са ясни.

Ниманс помълча, после подхвана:

— Занимавате се с алпинизъм, нали?

— Откъде знаете?

— Не знам. Местността наоколо. А и изглеждате… спортен тип.

Тя се обърна и разпери ръце към планината, която се издигаше над долината. За пръв път се усмихна.

— Ето и моите владения, господин комисар! Наизуст ги знам тези планини. Когато не се спускам по реките, се катеря по върховете.

— Според вас трябва ли да си алпинист, за да поставиш тялото в скалите?

Фани отново стана сериозна. Взираше се в горящото въгленче на цигарата си.

— Не непременно. В скалите има нещо като естествени стъпала. Затова пък трябва да си изключително силен, за да мъкнеш такъв товар, без да загубиш равновесие.

— Един от моите инспектори смята, че убиецът се е изкачил от другата страна, където наклонът е по-малък, след това е спуснал тялото с въже.

— Доста голяма обиколка.

Младата жена се поколеба, после продължи:

— Всъщност има и трета възможност. Съвсем просто е, ако поне малко познаваш техниките на катеренето.

— Слушам ви.

Фани Ферера загаси цигарата в подметката си и я хвърли.

— Елате с мен.

Двамата влязоха в спортната зала. Ниманс забеляза в полумрака продълговатите сенки на успоредки, върлини, въжета. Фани се отправи към дясната стена и каза:

— Това е моето убежище. През лятото никой не стъпва тук. Тук си държа екипировката.

Запали фенера, окачен над нещо като тезгях. На масата имаше многобройни инструменти, метални части с различни размери. Фани отново запали цигара. Ниманс попита:

— Какво е това?

— Съоръжения за алпинизъм.

— Е и?

— Ами, господин комисар, ако убиецът е притежавал тези неща и е умеел да си служи с тях, той е можел спокойно да качи тялото от брега на реката.

Ниманс скръсти ръце и се облегна на стената. Фани задържа цигарата в уста и размести инструментите. Този безобиден жест засили желанието на полицая. Това момиче истински му харесваше.

— Нали ви казах — продължи тя, — на това място има нещо като естествени стъпала. За човек, запознат с алпинизма, би било детска игра да се изкачи нагоре без тялото.

— А после?

Фани взе нещо, подобно на макара, и продълговато заострено парче желязо.

— После забивате ето това в скалата над нишата.

— В скалата! Как? С чук? Това би отнело страшно много време.

Жената заяви:

— Познанията ви по алпинизъм са явно нулеви, господин комисар. Това е клин. С пикел като ето този тук можете за секунди да забиете няколко клина в коя да е скала, фиксирате макарата и просто издигате тялото си. Тази техника се използва, за да се изкачват чувалите в тесни или трудни места.