Пурпурните реки - Страница 10

Ниманс направи скептична гримаса.

— Не съм се качвал горе, но според мен нишата е твърде тясна. Не виждам как убиецът би могъл да се превие вътре и да изтегли тялото. Освен ако, както казахте, силата му не е колосална.

— Кой казва, че е теглил отгоре? За да изкачи жертвата си, алпинистът е трябвало да направи само едно: да се спусне от другата страна на макарата като противотежест. Тогава тялото се е изкачило само.

Полицаят внезапно разбра техниката и се усмихна — беше толкова очевидно.

— Само че убиецът би трябвало да е по-тежък от мъртвия, нали?

— Или колкото него, защото когато висите във въздуха, теглото ви се увеличава. След като е вдигнал тялото, вашият убиец би могъл бързо да се изкачи, все по естествените стъпала, и да натика жертвата си в тази театрална ниша.

Комисарят още веднъж разгледа клиновете и халките върху тезгяха. Приличаха му на инструменти на касоразбивач, но от по-особен вид.

— Колко време е нужно за подобна операция?

— За някой като мен — по-малко от десет минути.

Ниманс кимна. Профилът на убиеца вече се очертаваше. Излязоха навън. Слънцето се процеждаше през облаците и огряваше върховете с кристална светлина. Полицаят попита:

— Какво преподавате във факултета?

— Геология.

— По-точно?

— Преподавам няколко дисциплини: таксономия на минералите, тектонични дислокации, глациология — еволюция на ледниците.

— Изглеждате твърде млада.

— Защитих докторат на двайсет години, когато вече бях главен асистент. Аз съм най-младата дипломантка във Франция. Сега съм на двайсет и пет години и съм щатен преподавател.

— Истинско университетско чудо.

— Именно. Университетско чудо. Дъщеря и внучка на изтъкнати преподаватели тук, в Гернон.

— Значи принадлежите на братството?

— Какво братство?

— Един от моите лейтенанти е следвал в Гернон. Обясни ми, че университетът си има свой елит, съставен от децата на преподавателите…

Фани закачливо завъртя глава.

— Бих казала по-скоро голямо семейство. Децата, за които говорите, са израснали в университета, в образованието, в културата. Затова постигат отлични резултати. Изглежда естествено, не е ли така?

— Дори в спортните дисциплини?

Тя вдигна вежди.

— Това е от планинския въздух.

Ниманс продължи:

— Вие сте познавали Реми Кайоа. Що за човек беше?

Фани отвърна без колебание:

— Самотник. Затворен. Дори мрачен. Но блестящ. Образован до козирката. Говореше се, че… Разправяха, че е прочел всички книги в библиотеката.

— Мислите ли, че е вярно?

— Не знам. Но познаваше библиотеката като петте си пръста. Тя му беше убежището, леговището, бърлогата.

— Той също беше много млад, нали?

— Израсна в тази библиотека. Още баща му беше главен библиотекар.

Ниманс направи няколко крачки.

— Не знаех. И семейство Кайоа ли принадлежеше към „голямото семейство“?

— О, не. Реми се държеше някак враждебно. Въпреки културата си, никога не постигна успеха, на който се надяваше. Мисля… е, предполагам, че ни завиждаше.

— Каква беше специалността му?

— Философия, струва ми се. Довършваше дипломната си работа.

— На каква тема?

— Нямам представа.

Комисарят замълча. Загледа се във все по-осветените от слънцето планини. Приличаха на заслепени гиганти.

— Баща му жив ли е?

— Не. Изчезна преди няколко години в планината. Беше алпинист.

— Нищо подозрително?

— Не. Затрупа го лавина. Наистина мислите като полицай.

— Имаме двама библиотекари алпинисти. Баща и син. И двамата загиват в планината. Заслужава си да се подчертае съвпадението, не смятате ли?

— Нищо не сочи, че Реми е бил убит в планината.

— Така е. Но в събота сутринта е тръгнал на екскурзия. Вероятно е бил нападнат някъде горе. Може би убиецът е познавал маршрута му.

— Реми не беше от хората, които следват класическите маршрути. И не споделяше с другите. Беше много… потаен.

Ниманс се поклони.

— Благодаря ви, госпожице. Знаете формулата — ако се сетите за нещо… Можете да ми се обадите на някой от тези номера.

Ниманс й даде номерата на клетъчния си телефон и на една аудитория, която ректорът му бе предоставил за работа — предпочиташе да се настани в университета, а не в жандармерията. Каза тихо:

— Доскоро.

Младата жена не вдигна поглед. Полицаят си тръгваше, когато тя каза:

— Може ли да ви попитам нещо?

Сега го гледаше с кристалните си зеници. Ниманс се притесни. Ирисите бяха прекалено бистри. Като стъкло, като течаща вода, като скреж.

— Слушам ви.

— По радиото казаха… Вярно ли е, че сте един от ония, които убиха Жак Мерин?

— Бях млад. Вярно е.

— Питах се… Какво изпитва човек след това?

— След кое?

— След такова нещо.

Ниманс се приближи до младата жена. Тя инстинктивно отстъпи. Но смело срещна погледа му.

— Винаги бих разговарял с вас с удоволствие, Фани. Но никога за този случай. Нито за онова, което загубих тогава.

Жената сведе очи и глухо изрече:

— Ясно.

— Не, не ви е ясно. За ваше щастие.

6

Водата бълбукаше зад гърба му. Ниманс бе заел едни туристически обувки от жандармерията и се изкачваше по естествените стъпала в скалите. Стигна до нишата и се взря в тесния процеп, където беше открито тялото. Внимателно огледа скалата наоколо. Търсеше евентуални следи от клинове. Дупки в камъка.

Вятърът носеше капки ледена вода и шибаше лицето му. Усещането му харесваше. Въпреки обстоятелствата, когато стигна до езерцето, бе изпитал чувство на душевна пълнота. Може би убиецът бе избрал това място точно по тази причина — заради покоя, ведростта, която нефритените води носеха на разбунените духове.