Пурпурните реки - Страница 8

Жоано погледна скептично комисаря. Ниманс се приближи до него и тихо продължи:

— Ще ти кажа с какво разполагаме. С потресаващо убийство и с труп — бледен, гладък, свит на кравай, със следи от безгранично страдание. Всичко това вони на лудост от сто километра. Засега то е наша тайна. Имаме няколко часа, надявам се и малко повече, за да разплетем случая. След това ще се намесят медиите, ще започне натиск, ще се разгорят страсти. Съсредоточи се. Потопи се в кошмара. Дай най-доброто от себе си. Само така ще разкрием лицето на злото.

Лейтенантът изглеждаше ужасен.

— Наистина ли мислите, че за няколко часа…

— Искаш ли да работиш с мен, да или не? — прекъсна го Ниманс. — Ако искаш, ще ти обясня как виждам нещата. Когато има извършено убийство, всеки елемент трябва да се разглежда като огледало. Тялото на жертвата, хората, които са я познавали, мястото на престъплението… Всичко това отразява някаква истина, някакъв присъщ на престъплението аспект, разбираш ли?

Ниманс почука по екрана на компютъра.

— Този екран, например. Когато светне, ще се превърне в огледало на всекидневието на Реми Кайоа. Огледало на работата му, на мислите му. Вътре има подробности, отблясъци, които могат да ни заинтересуват. Трябва да навлезем в тях. Да преминем от другата страна на екрана.

Изправи се и разтвори ръце.

— Намираме се в двореца на огледалата, Жоано, в лабиринта на отблясъците! Вгледай се добре. Разгледай всичко. Защото някъде в тези огледала, в някой незабележим ъгъл се крие убиецът.

Жоано стоеше със зяпнала уста.

— За оперативен работник сте доста интелектуален…

Комисарят го потупа по гърдите с опакото на ръката си.

— Това не е философия, Жоано. Това е практика.

— А вие? Кого… вие кого ще разпитвате?

— Аз ли? Аз ще разпитам нашата свидетелка Фани Ферера. И Софи Кайоа, съпругата на жертвата.

Ниманс смигна.

— Само мацки, Жоано. Това е то, практиката.

5

Пътят се виеше под унилото небе през градчето, като минаваше покрай всяка от сивкавите сгради със сини и ръждясали прозорци. Ниманс шофираше внимателно — беше се снабдил с карта на университетското градче — и пое по отклонението към една изолирана спортна зала. Сградата беше нова, бетонна и приличаше повече на бункер, отколкото на спортно съоръжение. Ниманс излезе от колата и пое дълбоко въздух. Ръмеше.

Вгледа се в сградите, разположени на стотина метра по-нататък. Приживе родителите му също бяха преподаватели, но в малки колежи в околностите на Лион. От онова време не си спомняше нищо, или почти нищо. Отрано бе видял в семейната клетка само слабост и лъжа. Бе разбрал, че ще трябва да се бори сам и че колкото по-рано започне, толкова по-добре. На тринайсет години поиска да учи в интернат. Не посмяха да му откажат това доброволно изгнание, но все още си спомняше как майка му плачеше зад стената на стаята му. Беше просто звук в главата му и в същото време физическо усещане за нещо влажно, топло върху кожата му.

Четири години интернат. Четири години самота и физически упражнения след училище. Тогава всичките му надежди бяха насочени към една цел, към една дата — постъпването в армията. На седемнайсет години блестящият абитуриент Пиер Ниманс бе поискал да се запише в школата за офицери. Когато военният лекар му съобщи, че е негоден за военна служба, младият Ниманс разбра — нервността му бе толкова очевидна, че сам бе предал амбицията си.

Друг на негово място би се отказал, покорно би приел присъдата на психиатрите. Не и Пиер Ниманс. Той се заинати, отново започна физическите си упражнения с още по-голяма воля и ярост. Никога нямаше да бъде военен. Затова избра друга битка — уличната, анонимната битка срещу обикновеното зло. Щеше да вложи силите си, душата си във война без слава, без знамена. Щеше да стане полицай. За тази цел месеци наред се бе упражнявал в решаването на психологически тестове. След това постъпи в полицейската школа в Кан-Еклюз. Така дойде неговото време. Резултатите му бяха изключителни. Ставаше все по-добър, все по-силен. Превърна се в изключителен полицай. Упорит, агресивен, порочен.

Най-напред работи в някои квартални управления, после стана елитен стрелец в бригадата, която щеше да се превърне в БРН — Бригада за разследвания и намеса. Започна да участва в специални операции. Уби първия си човек. В този миг сключи пакт със себе си и за последен път се замисли за проклятието, което го преследваше. Не, никога нямаше да бъде достоен войник, доблестен офицер. Но ще бъде градски боец — трескав, упорит, удавящ собствените си страхове в насилието и яростта на асфалта.

Ниманс дълбоко пое планинския въздух. Мислеше за отдавна починалата си майка. Мислеше за отминалото време, което се бе оттекло — бурно като водите на водопад, за спомените, които се бяха пропукали, после изличили и отстъпили място на забравата.

Внезапно долови ситни бързи стъпки. Стори му се, че сънува. Кучето беше само мускули, късата му козина лъщеше от дъжда. Очите му — два кръга тъмен лак — се бяха впили в полицая. Приближаваше се, като поклащаше задница. Ниманс замръзна на място. Кучето дойде още по-близо, оставаха му само няколко крачки. Влажната му муцуна потръпваше. И изведнъж започна да ръмжи. Очите му заблестяха — бе усетило страха. Страха, който се излъчваше от човека.

Ниманс се бе вкаменил от ужас. Кучето излая, озъби се. Полицаят познаваше процеса. Уплашеният човек отделяше молекули, които кучето подушваше и които предизвикваха у него страх и враждебност. Страхът раждаше страх. Кучето отново излая, после изръмжа, скръцна със заби. Ченгето извади пистолета си.