— Много дискретен. Саможив.
— Обичаха ли го студентите?
— Да… Разбира се.
— Къде живееше? В Гернон?
— Не, тук в градчето. На последния етаж на главната сграда, със съпругата си. Заедно с пансионерите.
— Реми Кайоа е бил на двайсет и пет години. В наше време малко рано за женитба.
— Реми и Софи Кайоа са наши бивши студенти. Мисля, че са се запознали в колежа, в който учат децата на преподавателите. Те са… бяха приятели от детинство.
Ниманс рязко се изправи:
— Много добре. Благодаря ви.
И побърза да излезе, да избяга от мириса на страха, който усещаше около себе си.
Книги.
Навсякъде в голямата университетска библиотека. Неизброими рафтове с книги под светлината на неона. Металните лавици поддържаха истински стени от книги, съвършено подредени. Тъмни стени. Украсени в златно или сребърно. С етикети с емблемата на университета в Гернон. В средата на пустата зала бяха разположени покрити с гетинакс маси, разделени на малки кабинки със стъклени прегради. Когато влезе в залата, Ниманс не можа да се въздържи да не я сравни със стаята за срещи в затвора.
— В този университет са събрани най-добрите преподаватели — обясни Ерик Жоано. — Каймакът на югоизточна Франция. Право, икономика, литература, психология, социология, физика… И главно медицина — всички светила от областта преподават тук и дават консултации в болницата. Някога сградата на болницата е била част от университета. После са я реконструирали. Половината окръг идва да се лекува тук и всички жители от планините са родени в тукашния майчин дом.
Ниманс слушаше със скръстени ръце, облегнати на една от масите за четене.
— Говориш като познавач.
Жоано взе някаква книга от една лавица.
— Следвал съм в този факултет. Право… Исках да ставам адвокат.
— И стана полицай.
Лейтенантът погледна Ниманс. Очите му блестяха на бялата светлина.
— На третата година изведнъж са уплаших да не ми доскучее. И се записах в школата за инспектори в Тулуза. Казах си, че в занаята на ченгето има повече действие, повече риск. Че ме очакват изненади…
— Разочарован ли си?
Лейтенантът върна книгата на мястото й. Леката му усмивка изчезна.
— Не днес. В никакъв случай. Това тяло… Как може човек да извърши подобно нещо?
Ниманс пренебрегна въпроса.
— Каква беше атмосферата в университета? Имаше ли нещо по-особено?
— Не. Доста дечица от буржоазни семейства. Главите им бяха пълни с клишета — за живота, за времето, в което живеем, за идеите, които трябва да имаме… Имаше и деца на селяни, на работници. Те бяха още по-големи идеалисти. И по-агресивни. Във всеки случай тогава всички ни очакваше безработица…
— Някакви странни истории? Някакви групички?
— Не. Нищо такова. Всъщност да. Спомням си, че съществуваше някакъв университетски елит. Микрокосмос, съставен от децата на преподавателите. Някои бяха свръхнадарени. Всяка година заемаха първите места във всичко. Дори в спорта.
Ниманс си спомни за снимките на шампионите при секретарката на Луис. Попита:
— Дали тези студенти не образуват нещо като клан? Биха ли могли да се обединят около някакъв извратен план?
Жоано се разсмя.
— Какво имате предвид? Конспирация?
Сега Ниманс стана и тръгна покрай лавиците с книги.
— В университета всички погледи са насочени към библиотекаря. Той е идеалната мишена. Представи си група студенти, обзети от някаква налудничава мания, свързана с ритуали, жертвоприношения… Ако трябва да си изберат жертва, съвсем естествено биха се сетили за Кайоа.
— Тогава забравете свръхнадарените, за които ви споменах. Те са прекалено заети да се състезават с останалите на изпитите, за да се занимават с каквото и да било друго.
Ниманс тръгна между кафяво-златистите стени от книги. Жоано го последва.
— Библиотекарят — подхвана Ниманс — е и човекът, който ви заема книги… Който знае какво чете всеки, какво учи всеки… Може да е разбрал нещо, което не би трябвало да знае.
— Никой не убива по този начин само за… А и каква тайна биха могли да крият студентите зад четивата си?
Ниманс рязко се обърна.
— Не знам. Нямам вяра на интелектуалците.
— Имате ли някакво предположение? Подозрение?
— Никакво. Всичко ми се струва възможно. Сбиване. Отмъщение. Нещо, свързано с интелектуалците. Или с хомосексуалистите. Или просто някой скитник, някой побъркан, случайно налетял на Кайоа в планината.
Комисарят почука с пръст по редицата книги.
— Както виждаш, не съм тесногръд. Но ще започнем оттук. Ще проучим всички книги, които биха могли да имат връзка с убийството.
— Каква връзка?
Ниманс отново мина през коридора между книгите и се озова в читалнята. Тръгна към бюрото на библиотекаря, разположено в другия край на залата върху нещо като естрада, над масите за четене. Отгоре му гордо стоеше компютър, а в чекмеджетата бяха подредени тетрадки с телчета. Ниманс почука по тъмния екран.
— Тук вътре трябва да има списък на всички вземани книги. Искам да извикаш хора от съдебната полиция, които да се заемат с това. Възможно най-образованите. Поискай помощ и от пансионерите. Нека отделят книгите, в които се говори за злото, за насилието, за изтезания и жертвоприношения. Да прегледат например трудовете по етнология. Нека отбележат и имената на студентите, които най-често са взимали подобни книги. И да ми намерят дипломната работа на Кайоа.
— А… аз?
— Ти разпитай пансионерите. Един по един. Те живеят тук, би трябвало да познават университета като петте си пръста. Навиците, настроенията, по-нестандартните студенти… Искам да знам какво мнение са имали за Кайоа. Освен това се осведоми и за разходките му в планината. Виж дали не е имал спътници. Открий кой е знаел за екскурзиите му. Кой е можел да го настигне…