Пурпурните реки - Страница 71

Карим разбра, че и той самият се бе хванал в капана четиринайсет години по-късно. Ако само за няколко часа бе успял да проследи пътя на Фабиен и Юдит Еро, това беше, защото те самите го бяха насочили по него. Точно както бяха насочили Кайоа и Сертис през 1982 г.

Юдит продължи, сякаш бе прочела мислите му:

— Мама ви измами всичките. Всичките! Никога не е била религиозна. Никога не е вярвала в дяволи. Никога не е искала да гони демоните от лицето ми. Избра монахиня да вземе снимките, за да могат по-лесно да я проследят, схващаш ли? Правеше се, че заличава следите ни, но всъщност очертаваше ясен, очевиден път, за да доведе убийците до финалната сцена… Затова се довери на Крозие, който е дискретен като сврака…

— Кайоа и Сертис не са тръгнали по този път. Никой не ми е говорил за тях по време на разследването.

— Те бяха по-предпазливи от теб! Но тръгнаха по пътя ни. Не ни беше лесно, вярвай ми… Защото, когато организирахме злополуката, Кайоа и Сертис ни бяха открили и щяха да ни убият.

— Злополуката… Как успяхте?

— Цял месец й трябваше на мама, за да я подготви. Особено номера с разбиването на колата в стената. Трябваше да се изпълни така, че да оцелее…

— А… тялото? Чие беше то?

Юдит се засмя. Беше лек и саркастичен смях. Карим се сети за окървавените гири, за бидоните с бензин, за локвите кръв. И разбра, че Фани само е подкрепяла сестра си и че истинската мъчителка е Юдит. Луда. Луда за връзване.

— Мама четеше всички вестници от областта — криминалната хроника, некролозите… Проверяваше по болниците, по гробищата. Трябваше й тяло, което да отговаря на ръста и на възрастта ми. Седмица преди злополуката изрови едно дете, погребано на сто и петдесет километра от нас. Момченце. Идеалната възможност. Мама вече беше решила да обяви смъртта ми с името Юд. А и нали тялото щеше да бъде неузнаваемо. Дори полът му нямаше да може да се познае. Карим, трябва да знаеш… От петък до неделя живяхме с трупа вкъщи. Момченце, загинало в пътна катастрофа, не беше никак приятно за гледане. Поставихме го в напълнената с лед вана. И зачакахме.

— Крозие помогна ли ви?

— Помагаше ни през цялото време. Беше обсебен от хубостта на мама. И усещаше, че цялата тази зловеща история е за наше добро. Та чакахме два дни. В малката ни каменна къщичка мама свиреше на пиано. Свиреше, свиреше… Все сонатата на Шопен. Сякаш за да заличи кошмара…

— А отпечатъците? Твоите отпечатъци на фиша.

— Нищо по-просто. Крозие ми взе отпечатъците на друг фиш и го размени с онзи на местопроизшествието. Мама не искаше да остави нищо на случайността.

Полицаят стисна юмруци. Нищо по-просто наистина. А той не се бе сетил. Внезапно се взря в бинтованата ръка, която държеше глока му.

— Онази нощ ти ли беше?

— Ами да, глупчо. Бях дошла да принеса в жертва Софи Кайоа, тази малка курва, лудо влюбена в мъжа си… Трябваше да я убия. Ако го бях направила, Фани щеше да е още жива… Но не можах, не можах… Веднага след злополуката отидох при Фани в Гернон. Тя бе измолила от родителите си да я настанят в интерната, на последния етаж на училище „Ламартин“. Бяхме само на единайсет години, но веднага заживяхме в хармония… Живеех под покрива. Още тогава ме биваше в алпинизма. От покрива се спусках у сестра ми като истински паяк. Никой никога не ме видя.

Годините минаваха. Разменяхме се във всякакви ситуации — на училище, в семейството, с приятелите, приятелките. Споделяхме храната си, живеехме един и същи живот, но като се редувахме. Фани беше интелектуалката — посвещаваше ме в науката, в геологията. Аз я учех на алпинизъм, запознавах я с планината, с реките. Двете заедно правехме невероятна личност. Нещо като дракон с две глави.

Понякога мама идваше да ни види в планината. Носеше ни храна. Никога не ни говореше за произхода ни или за двете години, прекарани в Сарзак. Смяташе, че начинът, по който живеехме, може да ни направи щастливи. Но аз не бях забравила миналото. Винаги носех със себе си струна от пиано. И често слушах сонатата в си бемол… Сонатата на момченцето във ваната. Понякога ме обземаше безумна ярост. Стисках струната и тя се впиваше в дланите ми. И си спомнях за всичко — за страха ми в Сарзак, когато играех ролята на момче в неделя, близо до манастира, където усвоих уменията на огнегълтач, за последната нощ, когато мама излезе с мъртвото момче.

Тя не пожела да ми каже имената на убийците, които ни преследваха и които бяха прегазили баща ми. Боеше се от мен, дори тя… Според мен знаеше, че някой ден ще ги унищожа… Отмъщението ми чакаше нещо дребно, някаква искра, за да пламне… Съжалявам само, че историята с фишовете на новородените се появи толкова късно, чак след смъртта на старите Кайоа и Сертис…

Юдит замълча и хвана по-здраво оръжието. Карим също мълчеше и мълчанието му бе въпрос. Внезапно младата жена извика:

— Какво още искаш да ти кажа? Че Кайоа призна всичко? Че безумието е започнало още от предишните поколения? Че продължаваха да крадат бебета? Че смятаха да ни оженят, мен и Фани, за някой от онези шибани гении от университета? Ние бяхме техни създания, Карим…

Юдит се наведе.

— Те бяха напълно превъртели. Безвъзвратно. Въобразяваха си, че действат в интерес на човечеството, като създават съвършени генетически разклонения. Кайоа се взимаше за Бог… Сертис отглеждаше хиляди плъхове в склада… Плъхове, които представляваха населението на Гернон. Всеки плъх носеше името на някое семейство… Това говори ли ти нещо? Разбираш ли до каква степен бяха изперкали тези мръсници? А Шернсе завършваше картината. Той твърдеше, че ирисите на висшата раса ще блестят с особен блясък и че той е техният пазител…