Пурпурните реки - Страница 70

— Имам тоналността на струната — каза Костес.

— Си бемол?

— Откъде знаеш?

Карим не отговори и изключи телефона.

— Тук нищо няма да намерим — каза Ниманс. — Да вървим в спортната зала. Там е убежището й.

Вратата на спортната зала отвориха без всякакво усилие. Вътре нямаше никой.

Прескочиха трамплините, минаха под успоредките, хвърлиха поглед нагоре, където висяха халки и върлини. Тишина. Миризма на застояла пот и стара гума. Всеки от полицаите усещаше напрежението на другия. Ниманс прошепна:

— Тук е. Сигурен съм, че е тук.

Карим се насочи към отоплителните тръби. Тръгна покрай тях, прескачайки гири и кожени топки, и стигна до купчина железни пръти, подпрени на изправени до стената дюшеци. Премести прътите и смъкна, дюшеците. Отзад бе вратата към котелното.

Изстреля един куршум в ключалката и вратата изскочи от пантите си.

Вътре беше тъмно. Силна миризма ги удари в ноздрите. На кръв.

Кръв по стените, по чугунените тръби, по пода, по издутите стени на котела.

Приближиха се и в светлината на фенера видяха увити около тръбите струни от пиано. На пода имаше бидони с бензин, запушени с окървавени парцали; гири с парчета Изсъхнала плът по тях; ножовки, залепнали в локви от хемоглобин.

Върху една пейка Ниманс забеляза някакви цветни предмети. Коленичи и ги огледа. Хладилни кутии. Отвори едната и освети вътрешността й. Очи. Белезникави желатинови сфери в гнездо от лед.

Другата кутия съдържаше синкави ръце със зацапани с кръв нокти. Комисарят отстъпи. Карим изстена.

И двамата знаеха, че не се намират в котелното. Бяха проникнали в мозъка на убийцата. В царственото й убежище. Там, където бе сметнала за уместно да принесе в жертва убийците на бебета.

Карим прошепна:

— Избягала е. Далеч от Гернон.

— Не — отвърна Ниманс и се изправи. — Трябва й Софи Кайоа. Тя е последната в списъка. Софи е в централното управление. Сигурен съм, че тя ще научи това, или че вече го знае, и ще отиде там.

— При тия блокирани пътища? Няма да направи и крачка и ще…

Карим рязко млъкна. Двамата мъже са спогледаха и прошепнаха едновременно:

— Реката.

Оттук нататък нещата се развиха в околностите на университетското градче, където бе намерен Реми Кайоа. Там, където реката се разливаше в малко езерце, преди отново да потече към града.

В светлината на фаровете двамата полицаи забелязаха силует в черна мушама с малък сак на гърба. Лицето се обърна и Карим разпозна каската и планинската шапка. Младата жена отвързваше една червена надуваема лодка.

Ниманс прошепна:

— Не стреляй и не се приближавай. Ще я арестувам сам.

Преди още Карим да успее да отговори, комисарят бе вън от колата и се спускаше към езерото. Младият лейтенант изключи колата. Видя комисарят да тича и го чу да вика:

— Фани!

Младата жена вече влизаше в лодката. Ниманс я хвана за яката и с рязко движение я дръпна към себе си. Карим като хипнотизиран гледаше двата силуета, завъртени във вихъра на неразбираем балет.

Видя ги да се прегръщат — поне така му се струваше. Видя как жената отхвърля назад глава и се извива. Как Ниманс се навежда и вади оръжието си. Видя как от устните му избликна кръв и разбра, че жената бе разпрала вътрешностите му с ножа си. Чу приглушени изстрели, с които Ниманс унищожаваше плячката си, докато двамата продължаваха да стоят слети в смъртоносна прегръдка.

— НЕ!

Карим затича към двойката, която залиташе на високия бряг на езерото. Поиска отново да извика, поиска да върне времето назад. Но не можа да попречи на неизбежното — Пиер Ниманс и жената паднаха във водата, която бавно ги повлече навътре. Скоро прегърнатите трупове минаха покрай скалите и изчезнаха в реката, която течеше към града.

Младото ченге стоеше неподвижно и продължаваше да гледа водата, да слуша ромоленето й някъде там отвъд скалите, отвъд езерото. Но внезапно усети — явно кошмарът никога нямаше да свърши — острието на нож, допрян до гърлото му.

Една ръка се плъзна под мишницата му и извади глока.

— Радвам се да те видя пак, Карим.

Гласът бе нежен. Карим бавно се обърна и веднага позна овалното лице, матовия тен, светлите, замъглени от сълзи очи.

Знаеше, че се намира пред Юдит Еро, съвършеното копие на жената, която Ниманс бе нарекъл Фани. Пред момиченцето, което толкова бе търсил.

Момиченцето, станало жена.

Напълно и истински жива.

60

— Бяхме две, Карим. Винаги сме били две.

— Разкажи ми, Юдит. Разкажи ми всичко. Ако ще умирам, поне да знам.

Младата жена все още плачеше, двете й ръце стискаха глока на полицая. Носеше черна мушама, костюм за подводно плуване и тъмна каска.

— В Сарзак, когато мама разбра, че дяволите са ни открили, тя разбра също така, че никога няма да се отървем от тях. Че те винаги ще ни преследват и накрая ще ме убият. Тогава й хрумна нещо гениално. Каза си, че единственото място, където няма да ме търсят, е в сянката на близначката ми Фани Ферера. В самото сърце на живота й… Каза си, че със сестра ми трябва да живеем един живот, тайно от всички останали.

— Другите родители… знаеха ли?

Юдит се засмя през сълзи.

— Не, глупчо. Фани и аз се бяхме опознали в училище „Ламартин“ и вече не искахме да се разделяме. Така че малката ми сестричка веднага се съгласи. Двете щяхме да живеем един и същи живот, без никой да знае за това. Но най-напред трябваше да се отървем от убийците — завинаги. Трябваше да ги убедим, че съм мъртва. Мама организира всичко с цел да си помислят, че се опитваме да избягаме от Сарзак. А всъщност ги водеше към капана — пътната злополука.