Пурпурните реки - Страница 66

К оглавлению

— Какво…

Като видя комисаря, ректорът веднага се успокои.

— Надявам се, че имате нещо ново. Тук всички сме…

Полицаят постави снимките на бюрото, после извади фишовете от папката си. Луис се размърда на стола си.

— Какво наистина…

— Почакайте.

Ниманс разположи фишовете и снимките пред очите му и попита:

— Сравнете тези фишове с имената на шампионите. За същите ли семейства става дума?

— Моля?

— Мъжете и жените от тези фишове са се оженили един за друг. Мисля, че принадлежат към прословутото университетско братство. Трябва да са преподаватели, учени, интелектуалци… Погледнете имената и ми кажете дали наистина това са родителите или бабите и дядовците на поколението от гении, които печелят всички спортни състезания…

Луис сложи очилата си и сведе поглед.

— Ами да, повечето имена са ми познати…

— Потвърждавате ли, че децата на тези двойки притежават изключителни способности — и умствени, и физически?

— Но… да, точно така. Това младо поколение е направо блестящо. Повярвайте ми, те ще изпълнят обещанията си. Впрочем и в предишното поколение вече имаше такива представители. Новото ще затвърди престижа на университета и…

Ниманс прекъсна ректора и прибра фишовете и снимките в папката си. После глухо изрече:

— Радвайте се тогава. Защото тези имена наистина ще допринесат за славата на университета ви.

По лицето на ректора се бе изписал ужас. Той прошепна:

— Но какво ви е? Вие кървите…

Ниманс сведе поглед и видя черна локва върху бюрото. Раната му се бе отворила. Залитна и не успя да отговори на въпроса. След миг се свлече на колене, с лице върху бюрото.

56

Светлина. Шум. Топлина.

Пиер Ниманс не разбра веднага къде се намира. После видя лице с лекарска шапка. Бяла престилка. Неон. Болница. Колко време бе останал в безсъзнание? Чу глас:

— Започнете преливането. Инжектирайте диприван, двайсет кубика.

Ниманс разбра и се опита да се изправи. Сграбчи китката на лекаря и изрече:

— Не искам упойка!

Докторът поразено го изгледа.

— Не искате упойка! Но човече, трябва да ви зашия. Сцепен сте на две.

Ниманс намери сили да прошепне:

— Местна… Местна упойка.

Човекът въздъхна, после се обърна към анестезиолога.

— Добре. Направете му ксилокаин. В максимална доза. Четирийсет кубика.

Ниманс се отпусна. Затвори очи. Докато лекарят и сестрите се суетяха около слепоочието му, мислите му губеха яснотата си. Сърцето му забавяше ударите си, главата вече не го мъчеше.

Тайната… Тайната на Кайоа и Сертис… Дори това ставаше неясно, странно, далечно… Лицето на Фани… Мускулестото й и нежно тяло… Фани…

— Стоп!

Заповедта наруши тишината в операционната. Всички спряха.

Ниманс отвори очи и видя дявол с плитки, който размахваше под носа на лекаря трицветната си карта. Карим Абдуф.

— Не го докосвайте — нареди Карим.

Лекарят сви рамене.

— Все трябва да срежа конците.

— Как е той?

— Състоянието му е стабилно. Загубил е много кръв, но му преляхме достатъчно. Зашихме раната. Операцията още не е напълно завършена, но…

— Давали ли сте му нещо?

— Нещо?

— За приспиване.

— Само местна упойка и…

— Донесете амфетамини. Възбудителни. Трябва да го събудя. Въпросът е на живот и смърт.

Лекарят извади от едно плитко чекмедже няколко малки хапчета.

— Ето. Това ще го държи буден около половин час, но после…

— Сега се омитайте. Всички! Искам да говоря с комисаря.

Лекарят и сестрите неохотно излязоха.

Карим откачи системата от ръката на Ниманс и му подаде сакото. В другата си ръка държеше хапчетата. Усмихна се.

— Амфетамините ви господин комисар. От един път не се свиква.

Ниманс сграбчи кожения ръкав на Карим и прошепна:

— Карим… Аз… разкрих заговора им.

— Заговора?

— Заговора на Сертис, Кайоа и Шернсе. Заговора на пурпурните реки.

— КАКВО!

— Те… те разменят бебетата.

XII

57

Осем часът сутринта. Карим Абдуф и Пиер Ниманс стояха под огромен бор, единият подпрян на своето ауди, другият на дървото. Бяха съсредоточени и напрегнати до крайност. Арабинът наблюдаваше комисаря, който постепенно възвръщаше силите си под въздействието на амфетамина. Бе му разказал за смъртоносната атака на джипа. Сега Абдуф искаше да узнае цялата истина.

Пиер Ниманс започна:

— Снощи бях в института на слепите.

— По следата на Ерик Жоано. Знам. Какво открихте там?

— Шампела, директорът, ми съобщи, че лекува деца с наследствени заболявания на очите. Деца все от едни семейства, на университетския елит. Шампела обясни явлението така: поради своята изолираност въпросните интелектуалци се женели помежду си и така са обеднили кръвта си. Децата, които се раждат днес, ще бъдат блестящи умове, но телата им са изтощени, изчерпани.

— Каква е връзката с разследването?

— На пръв поглед никаква. Жоано е бил там заради евентуалната връзка между очните болести и извадените очи. Но няма такава. Има нещо съвсем друго. Шампела ми каза също, че от двайсетина години насам в тази общност се раждат и много силни физически деца. Интелигентни, но и способни да спечелят всички медали в спортните състезания. А тази подробност не се вписва в пейзажа. Как така едно и също братство успява да произведе и обременени наследствено деца, и блестящи свръхчовеци? Шампела се е поинтересувал за произхода на свръхнадарените. Разгледал е медицинските им досиета в родилния дом. Търсил е в архивите. Дори е проверил в досиетата на родителите, на дядовците и бабите им. Търсел е някакъв знак, някаква генетична особеност. Но нищо не е открил. Абсолютно нищо.