Пурпурните реки - Страница 65

И този път видя.

Една незабележима разлика между истинския и фалшивия фиш. РАЗЛИКАТА. Все още не знаеше какво означава тя, но усещаше, че държи в ръцете си един от ключовете към загадката. Откри същата разлика и на други фишове, след това сложи в една папка пълните досиета и откраднатите от Кайоа документи.

Напусна сутерена и прибра папката в багажника на новата си кола — синьо жандармерийско пежо, после се върна в болницата и отиде в родилното отделение.

В шест часа сутринта мястото бе тихо и сънливо, въпреки ярките неонови светлини. Няколко от сестрите и акушерките, които срещна, се опитаха да го спрат, тъй като не носеше стерилни дрехи. Но трицветната му карта и решителният му вид не допускаха никакъв коментар.

Откри един гинеколог, който тъкмо излизаше от операционната. На лицето му бе изписана цялата умора на света. Ниманс се представи и зададе въпроса си — имаше само един въпрос.

— Докторе, има ли логическа причина, поради която бебето рязко да промени теглото си през първата нощ след раждането?

— Какво искате да кажете?

— Често ли се случва бебето да отслабне или да наддаде с няколкостотин грама в часовете след раждането си?

Лекарят отговори:

— Случва се. Но ако детето много спадне на тегло, се налага обстоен преглед, защото това означава, че има някакъв проблем.

— А ако наддаде? Ако само за една нощ теглото му рязко нарасне?

— Такова нещо не може да се случи. Никога. Не ви разбирам.

Ниманс се усмихна.

— Благодаря, докторе.

Ето каква била машинацията на пурпурните реки. Оставаше само да провери още нещо. В университетската библиотека.

55

— Вън! Всички!

Библиотеката бе ярко осветена. Полицаите вдигнаха носове от книгите си.

— Вън! — повтори Ниманс. — Разследването тук завърши.

Полицаите смутено се спогледаха. Несъмнено бяха чули, че главният комисар Ниманс вече не ръководи разследването. Несъмнено не разбираха защо прочутото ченге се разхожда с овързана глава и папка под мишница. Но кой можеше да се опъне на Ниманс, особено когато гледаше с този поглед?

Полицаите станаха и се приготвиха да си тръгват. Един от тях се приближи до комисаря и тихо го повика. Ниманс позна набития лейтенант, който разучаваше дипломната работа на Реми Кайоа.

— Приключих с тухлата, господин комисар. Исках да ви кажа… Може би не е важно, но заключението на Кайоа е наистина изненадващо. Спомняте ли си за атлона, за човека, у когото интелектът и силата, духът и тялото се сливат в едно? Ами значи Кайоа споменава за нещо като проект, чрез който да се възпроизведе подобно единство. Но не говори за нови програми за учениците и студентите, нито за преподавателите. Намеква за…

— За генетично решение.

— И вие ли сте чели работата му? Изглежда доста откачено. Според него интелектът е биологична реалност. Той е генетично заложен и трябва да се свърже с други гени, които са носители на физическата сила, за да се възпроизведе съвършенството на античния атлон…

Ниманс вече бе наясно със същността на заговора на пурпурните реки. И не искаше да чуе описанието му от тромавия полицай. Ужасът трябваше да остане латентен, подразбиращ се, мълчалив.

— Остави ме, момче — изръмжа той.

Но полицаят не спираше:

— На последните страници Кайоа говори за селекция на ражданията, за рационализирани съюзи, за нещо като тоталитарна система… Напълно смахната работа. Като във фантастичните романи от шейсетте години…

— Разкарай се!

Набитият полицай изгледа Ниманс, поколеба се, накрая си тръгна.

Комисарят прекоси пустата зала и спря пред бюрото на Реми Кайоа, главен библиотекар на университета. Натисна няколко клавиша на компютъра, после се замисли — необходимите му сведения бяха от периода преди седемдесетте години, така че нямаше как да се намират в машината.

Трескаво затърси из чекмеджетата на бюрото регистрите със списъците, които го интересуваха. Не на книгите. Не на студентите.

Само на остъклените кабини, заемани през годините от хилядите читатели.

Колкото и абсурдно да изглеждаше, Ниманс очакваше да намери във вътрешната логика на кабините, грижливо подредени от бащата и сина Кайоа, съответствие с това, което бе открил в болницата.

Накрая откри регистрите на местата в библиотеката. Разтвори папката си и извади досиетата на новородените. Изчисли след колко години децата са станали студенти, после потърси имената им в списъка на заеманите места.

Намери ги в плана на кабинките — вписани във всяко квадратче. Не можеше и да се мечтае за по-логична, по-стройна система, по-съответстваща на конспирацията, за която подозираше. Всяко от децата от фишовете винаги бе поставяно — двайсет години по-късно, вече като студент — на едно и също място. С дни, седмици и години в една и съща кабинка, но винаги срещу един и същ студент от другия пол.

Сега Ниманс знаеше, че е прав.

С разтреперани ръце изключи компютъра. Все така седнал зад бюрото на Кайоа се свърза по клетъчния си телефон с нощния пазач на кметството в Гернон. С голяма мъка успя да го убеди да слезе в архива и да донесе от там регистъра на браковете, сключени в града.

Когато пазачът най-сетне се върна на телефона с регистъра, Ниманс започна да му диктува имената. Искаше да знае дали те принадлежат на хора, които са се оженили помежду си. В седемдесет процента от случаите бе точно така.

Ниманс прекоси двора на университета и влезе в административната сграда. Качи се на последния етаж и се отправи към кабинета на ректора. Премина през секретарската стая и свали от стените снимките на младите медалисти. Отвори вратата на ректора, без да чука.