Пурпурните реки - Страница 56

— Може би не идва лично. Може да е възложила поддържането на някоя погребална фирма. Порови се, Карим. И без това трябва да се върнеш там и да отвориш ковчега.

Арабинът потръпна.

— Да отворя…

— Трябва да знаем какво са търсели осквернителите. Или какво са намерили. В ковчега ще откриеш адреса на гробаря. Ковчегът е като пуловера — марката е отвътре.

Карим преглътна. Краката му се подкосяваха от страх при мисълта да се върне на гробището в Сарзак и отново да влезе в гробницата. Но Ниманс уточни с глас, нетърпящ възражение:

— Първо отпечатъците. После гробището. До сутринта трябва да сме разрешили този случай. Ти и аз, Карим. И никой друг. След това се прибираме и даваме отчет.

— А вие?

— Аз ли? Аз ще се изкача към извора на пурпурните реки, към следата на моя младеж, Ерик Жоано. Само той бе открил част от истината.

— Беше?

Лицето на Ниманс помръкна.

— Шернсе го е убил, преди сам да бъде убит от нашия убиец или убийца. Намерих тялото му в една химическа яма в избата на лекаря. Шернсе, Кайоа и Сертис са били боклуци, Карим. Напълно съм убеден. И мисля, че Жоано е открил някакво доказателство за това. Което му е струвало живота. Открий самоличността на убиеца, аз ще открия мотивите му. Открий кой се крие зад призрака на Юдит. Аз ще открия смисъла на пурпурните реки.

45

Един висок рус мъж, седнал пред екрана, се мъчеше да регулира параметрите на програмата — самият Патрик Астие. До него стоеше прав Марк Костес — кестеняв, прегърбен човек с големи очила.

Карим се приближи и се представи. Размениха няколко думи и разбраха, че са настроени на една и съща дължина на вълната. Млади и встрастени в работата си, те надмогваха страха, като се вдълбочаваха в разследването. Когато арабинът им обясни за какво е дошъл, Астие възкликна:

— Самите отпечатъци? Веднага ще ги сравним.

Астие свали отпечатъците от дръжката на глока и пусна пръстовия фиш в скенера. Прекара пръсти по клавиатурата и отпечатъците почти веднага се появиха на монитора. Астие отбеляза:

— Отпечатъците са с отлично качество. Да видим какво ще ни каже МОРФО.

Карим за пръв път виждаше системата в действие. МОРФО бе огромна база данни, която съдържаше отпечатъците на престъпниците от повечето европейски страни. Чрез модем програмата можеше да сравни всеки нов отпечатък с наличните, и то почти в реално време.

Накрая компютърът даде отговора си — отрицателен. Отпечатъците на сянката не съвпадаха с нито едни от тези на познатите закононарушители. Карим въздъхна. Очакваше това заключение — заподозряната не принадлежеше към корпорацията на обикновените престъпници.

Внезапно му хрумна нещо. Жокер. Извади от джоба на коженото си яке фиша с пръстовите отпечатъци на Юдит Еро, снети непосредствено след катастрофата преди четиринайсет години.

— Можеш ли да сканираш и тези отпечатъци и да ги сравниш?

— Няма проблем.

Инженерът повтори операцията и се взря в екрана. Размисли, после погледна Карим с теменужените си очи.

— Откъде си ги взел?

— От една бензиностанция. Принадлежали са на момиченце, загинало в катастрофа през 1982 г.

Ученият го прекъсна:

— Съмнявам се да е загинало.

— Какво?

— Няма нужда да анализирам тези отпечатъци, за да ти кажа, че са същите като върху дръжката на пищова ти. Абсолютно същите.

Карим бе потресен. Астие повтори:

— Същите отпечатъци, но на две различни възрасти. На твоя фиш са тези на детето, върху дръжката — на възрастната жена.

Карим се взираше в двата образа и се убеждаваше в невъзможното.

Юдит Еро бе починала през 1982 г. в автомобилна катастрофа.

Юдит Еро с мушама и мотоциклетна каска бе изпразнила собствения му глок над главата му. Юдит Еро бе едновременно мъртва и жива.

46

Време беше да се свърже със старите приятели. Фабрис Мосе. Виртуоз от научната полиция в Париж. Специалист по пръстови отпечатъци, с когото Карим се бе запознал по време на стажа си в управлението на XIV район на улица Мен. Свръхнадарен човек, който твърдеше, че може да разпознае близнаци само като види пръстовите им отпечатъци.

— Мосе? Абдуф на телефона. Карим Абдуф.

— Как си? Все още ли си в оная дупка?

— Все още — въздъхна Карим. — Само дето пътувам от дупка на дупка.

— Като къртица?

— Като къртица. Мосе, имам към теб неофициален въпрос по един проблем, на пръв поглед неразрешим. Можеш ли да ми кажеш мнението си веднага?

— Естествено. Питай.

— Разполагам с идентични пръстови отпечатъци. На едно момиченце, починало преди четиринайсет години. И на една непозната, заподозряна от вчера. Какво ще кажеш?

— Сигурен ли си, че момиченцето е починало?

— Сигурен съм. Говорих с мъжа, който е държал ръката на трупа.

— Значи има някаква грешка. Невъзможно е две различни лица да имат едни и същи отпечатъци. НЕ-ВЪЗ-МОЖ-НО.

— Не може ли да става дума за членове на едно и също семейство? За близнаци? Спомням си за програмата ти и…

— Само отпечатъците на едноличните близнаци си приличат. А генетичните закони са безкрайно сложни. Съществуват хиляди параметри, които оказват влияние върху дактилните бразди. Невероятно съвпадение би било толкова да си приличат, че…

Карим го прекъсна:

— Имаш ли факс у вас?

— Не съм у нас. Още съм в лабораторията. (Въздишка.) Няма милост за учените.

— Мога ли да ти изпратя фишовете?

— И да ми ги пратиш, няма да ти кажа нищо по-различно.

Лейтенантът замълча. Мосе пак въздъхна.

— Добре де. Заставам до факса. Обади ми се, щом ми ги изпратиш.

Карим изпрати факсовете, после отново набра номера на Мосе.