Пурпурните реки - Страница 55

Комисарят уморено седна.

— Отмъщение за какво? И кой е убиецът?

— Юдит Еро. Или по-скоро някой, който се взима за Юдит.

Комисарят не каза нищо.

— Намерих урната на Силвен Еро в крематориума на гробището. За самата смърт не открих нищо особено. Еро е бил сгазен от пиян шофьор. Може би и тук трябва да се порови, не знам… Но урната ми предложи нов елемент. Пред нея имаше букет от свежи цветя. Осведомих се — знаете ли кой е поставял пред нея цветя всяка седмица от години? Софи Кайоа.

— И как обясняваш това?

— Според мен тя го прави от угризения.

Комисарят не си даде труд да отговори. Карим извика:

— Всичко пасва, за Бога! Не си представям Софи Кайоа като истински виновна за нещо. Но тя е знаела тайната на мъжа си и си е мълчала — от любов, от страх, или по друга причина. Тайно обаче е поставяла цвета пред урната на Силвен Еро от уважение към семейството, което мъжът й е преследвал.

Карим се доближи до комисаря.

— Ниманс — твърдо каза той, — размислете. Тялото на съпруга й е вече открито. Убийството, подписано от „Юдит“, е очевидно отмъщение на някогашното момиченце. И въпреки това днес жената отново е положила цветя на гроба на бащата. Убийствата не пораждат омраза в сърцето на Софи. Те само подхранват спомените й. И съжаленията й. Мамка му, Ниманс, сигурен съм, че съм прав. Преди да се изпари, това момиче е искало да отдаде последна почит на семейство Еро.

Комисарят не отговори. Мълчанието се проточи. Накрая Карим подхвана с дрезгав глас:

— Ниманс, прочетох внимателно документите по разследването. Има и други следи, други подробности, които сочат към Юдит Еро.

Комисарят въздъхна.

— Слушам те. Не знам какво печеля от това, но те слушам.

Арабинът закрачи из помещението.

— От документите излиза, че вие сте уверен само в едно: че убиецът е добър алпинист. А с какво се е занимавал Силвен Еро? Бил е берач на кристали. Катерел се е по върховете, за да изтръгва кристалите от камъните. Бил е изключителен алпинист. Целия си живот е прекарал по чукарите и покрай ледниците. Точно там, където открихте първия труп.

— Както и стотици опитни алпинисти от областта. Това ли е всичко?

— Не. Огънят.

— Огънят?

— Забелязах една подробност в първия доклад на съдебния лекар. Една странна забележка, която продължава да звучи в главата ми. По тялото на Реми Кайоа е имало следи от изгаряния. Костес е отбелязал, че убиецът е полял с бензин раните на жертвата си. Убиецът може да е бил огнегълтач.

— Не разбирам.

— Защото не ви е известен един много особен факт. Юдит Еро е умеела да „гълта огън“. Невероятно е, но е истина. Срещнах се с панаирджията, който я е научил как се прави това няколко седмици преди смъртта й. Казала, че иска да усвои тази техника, за да защитава майка си.

Ниманс разтриваше врата си.

— Господи, Карим, Юдит е мъртва!

— Има и един последен знак, господин комисар. Още по-неопределен, но може би важен. В първия доклад на съдебния лекар за техниката на удушването се казва: „Метална жица от рода на кабел на спирачка или струна на пиано.“ Сертис по същия начин ли е бил убит?

Комисарят кимна. Карим продължи:

— Може да не означава нищо, но Фабиен Еро е била виртуозна пианистка. Представете си за миг, че трите жертви са били удушени наистина със струна на пиано. Не виждате ли тук символична връзка с миналото?

Този път Пиер Ниманс се изправи и извика:

— И докъде ни води това, Карим? Какво търсим? Призрак?

— Не знам.

Ниманс попита:

— За майката помислил ли си?

— Да, разбира се — отвърна Карим. — Но не е тя. Чуйте и това, господин комисар. Най-хубавото съм запазил за накрая. Когато бях у Кайоа, видях призрака. Хукнах подире му, но ми избяга.

— Какво?

Карим измъчено се усмихна.

— Голям срам.

— Как изглеждаше той?

— Как изглеждаше тя. Беше жена. Видях ръцете й. Усетих дъха й. Няма никакво съмнение. Висока е около метър и седемдесет. Стори ми се доста силна, но не е майката на Юдит. Майката е истински великан — повече от метър и осемдесет и с много широки рамене. По този въпрос свидетелствата съвпадат.

— Тогава кой?

— Не знам. Носеше черна мушама, мотоциклетна каска, планинска шапка. Само това мога да кажа.

Ниманс се изправи.

— Трябва да пуснем съобщение за издирване.

— Какво ще дирим? Жена на мотор? (Карим се усмихна.) Имам нещо по-добро.

Извади от джоба си своя глок, пъхнат в прозрачен плик.

— Отпечатъците са й отгоре му.

— Държала е оръжието ти?

— Дори го изпразни над главата ми. Тя е оригинална убийца, господин комисар. Отмъщава, но само на определени хора. Не иска да причини зло на никой друг.

Ниманс рязко отвори вратата.

— Качи се на първия етаж. Момчетата от съдебната донесоха апарат за сравняване на отпечатъците. Чисто нов, последна дума на техниката. Но не знаят как да работят с него. Патрик Астие от научната полиция им помага. Иди да го видиш. Трябва да е заедно с Марк Костес, съдебния лекар. Извикай ги настрани, обясни им и сравни отпечатъците с файловете на системата.

— А ако не съвпадат?

— Тогава открий майката. Нейното свидетелство е от капитално значение.

— Търся я от повече от двайсет часа, Ниманс. Тя се крие. И то добре.

— Започни отначало. Може би си изпуснал някоя следа.

Карим се наостри.

— Нищо не съм изпуснал.

— Напротив. Ти сам ми каза. В твоя град гробът на момиченцето е прекрасно поддържан, нали така? Някой редовно го посещава. Кой? Не може да е Софи Кайоа. Така че намери отговора на този въпрос. И ще откриеш майката.

— Разпитах пазача. Той никого не е виждал…