Пурпурните реки - Страница 57

— Впечатляващо. Сигурен ли си, че върху първия фиш са отпечатъците на починало лице?

— Абсолютно — отвърна Карим.

— Трябва да има някакво объркване в самоличностите, в отпечатъците. Случва се, нали знаеш…

— Ти май не разбираш — прекъсна го Карим. — Няма значение кое име е написано върху фиша. Това, което искам да кажа, е, че ръката на убитото момиченце има същите отпечатъци като ръката, която държеше оръжието ми снощи. Това е. Не ми пука за самоличността й. Просто става дума за една и съща ръка!

Мосе се изсмя.

— Невъзможно е. Само това мога да ти кажа.

В коридорите на жандармерията Карим отново се видя с Марк Костес и Патрик Астие. Съдебният лекар беше пребледнял.

— Отивам в Анеси — обясни той. — Току-що научихме, че има още два трупа. И младото ченге е убито… Ерик Жоано. Това вече не е разследване, а клане.

— Знам. Колко време ти трябва?

— Поне до сутринта. Но там вече има друг лекар. Случаят се разраства.

— Костес, искам да те попитам нещо…

— Слушам те.

— В първия си доклад споменаваш за кабел от спирачка или струна от пиано. Със същата жица ли е убит Сертис?

— Да. Същият материал. Същата дебелина.

— Ако става дума за струна, можеш ли да определиш нотата?

— Нотата?

— Да. Музикалната нота. Ако измериш диаметъра на струната, можеш ли да установиш на коя нота от октавата отговаря?

Костес недоверчиво се усмихна.

— Разбирам. Знам диаметъра. Искаш да…

— Да. Ти или някой от помощниците ти. Тоналността ме интересува.

— Как да се свържа с теб? Имаш ли клетъчен телефон?

— Не.

— Да.

Алтие подаде на Карим малък клетъчен телефон.

— Вземи го. Имам два. Мисля, че ще ти трябва през следващите часове.

Размениха си номерата и Марк Костес излезе. Карим се обърна към Алтие.

— А ти какво ще правиш?

— Нищо особено. Нямам с какво да си нахраня машините.

Карим предложи на инженера да му помага в разследването, като изпълни две задачи.

— Готово — въодушевено откликна Алтие.

— Най-напред се порови в регистрите за ражданията в болницата в Гернон.

— И какво да търся?

— На датата 23 май 1972 г. ще намериш името на Юдит Еро. Виж дали няма сестра или брат близнак.

— Това детето с отпечатъците ли е?

Карим кимна. Алтие попита:

— Смяташ, че има друго дете със същите отпечатъци?

Ченгето смутено се усмихна.

— Знам, че звучи нелепо. Но провери все пак.

— А другата задача?

— Бащата на момиченцето е загинал в пътна злополука.

— И той ли?

— И той. Само че е бил с колело и са го блъснали. През август 80-а. Името му е Силвен Еро. Провери тук, в жандармерията. Сигурен съм, че ще откриеш досието му.

— И какво да търся?

— Точните обстоятелства на злополуката. Човекът е бил блъснат от пиян шофьор, който се е изпарил. Вгледай се във всяка подробност. Може би ще изскочи нещо.

— От рода на нарочна случайност?

— Нещо такова.

— А ти къде отиваш?

Карим отговори:

— Аз се връщам в изходното положение.

IX

47

В три часа сутринта Ниманс пристигна пред Института на слепите. Вътре беше тъмно. Комисарят позвъни. Един сънен пазач отвори вратата и изслуша обясненията му. После го въведе в голямо фоайе и отиде да събуди директора.

Полицаят зачака. Помещението бе осветено само от една лампа. Четири бели стени, гол под, също бял. В дъното — двойна стълба със светъл дървен парапет.

Направи две-три крачки. Забеляза нещо любопитно — няколко триножника, върху които бяха поставени загадъчни рисунки — приличаха на математически уравнения на фона на призрачни лица. Учудващо беше да види рисунки в заведение за слепи деца.

Полицаят изпитваше дълбоко облекчение. Откакто бе тук, не бе чул нито лай, нито ръмжене. Възможно ли е да няма кучета в център за слепи?

Внезапно чу стъпки, които отекваха по мрамора. Разбра защо помещението бе толкова голо. Хората, които обитаваха това място, използваха звука като ориентир. Обърна се и видя едър мъж с бяла брада. Имаше вид на патриарх със зачервени бузи и замъглени от съня очи. Носеше пуловер в пясъчен цвят. Полицаят изпита положително чувство към човека — интуитивно усещаше, че може да му има доверие.

— Аз съм доктор Шампела, директор на Института — заяви човекът. — Какво ви води насам в подобен час?

Ниманс показа картата си.

— Главен комисар Пиер Ниманс. Водят ме убийствата в Гернон.

— Пак ли?

— Да, пак. Искам само да ви задам няколко въпроса за първото посещение, на лейтенант Ерик Жоано. Мисля, че вие сте му дали изключително важна информация.

— Боже мой… Аз само отговорих на въпросите му.

— Вашите отговори са го завели у Едмон Шернсе.

— Да, разбира се. И какво от това?

— И двамата са мъртви.

— Мъртви ли? Как така? Не е възможно…

— Съжалявам, но нямам време да ви обяснявам. Просто ми повторете разговора ви. Може би, без да подозирате, знаете нещо важно за случая.

— Май трябва да се разсъня. Искате ли кафе?

Ниманс кимна. Тръгна след патриарха по коридор с високи прозорци. По стените бяха окачени други рисунки. Този път пейзажи. Планини с хаотични контури. Начертани с пастелни бои реки. Гигантски животни.

— Мислех, че във вашия институт има само слепи деца.

— Не само. Лекуваме всякакви очни заболявания.

— Например?

— Ретинит. Цветна слепота.

Човекът посочи с могъщия си пръст една от рисунките.

— Тези рисунки са доста особени. Нашите деца не виждат реалността като вас и мен, нито дори собствените си рисунки. Истината — тяхната истина — не е нито в истинския пейзаж, нито в рисунките. Тя е в съзнанието им. Само те знаят какво са искали да изразят. Смущаващо, нали?