Пурпурните реки - Страница 45

По тона се разбираше, че сега не е време да се водят преговори. Карим предаде накратко резултатите от разследването си. Разказа историята на Фабиен и на Юдит Еро. Описа безумното им бягство, смяната на самоличността им, катастрофата, коствала живота на детето. Крозие недоумяващо изкоментира:

— Това твое разследване си е чист роман.

— Смъртта е роман, господин комисар.

— Сигурно… Обаче не виждам връзката между твоята история и снощния случай…

— Вижте, господин комисар, според мен Фабиен Еро не е била луда. Наистина са я преследвали. При това мисля, че са били същите, които се появиха снощи в Сарзак.

— Моля?

Карим пое дълбоко въздух.

— Мисля, че са се върнали, за да проверят нещо. Нещо, което вече са знаели, но което някакво извънредно събитие е поставило под въпрос.

— Откъде ги измисляш тези неща? А и кои може да са тия хора?

— Нямам представа. Но според мен дяволите са се завърнали, господин комисар.

— Чисти измишльотини.

— Може би, но е факт, че някой е влизал в училище „Жан Жорес“ и в гробницата на Юд Итеро. Така че, ако обичате, дайте ми името на собственика на ладата и града му. Искам да знам дали става дума за Гернон. Според мен ключът към кошмара е там и…

— Записвай. Името е Филип Сертис. Адресът — улица Морис Блаш, № 7.

Гласът на Карим потрепери.

— Кой град, господин комисар? Гернон?

— Да, Гернон. Не знам как си стигнал дотам, но явно си попаднал на следа.

VII

36

Образите на германската фотографка сякаш се бяха материализирали.

Атлетите с бръснати слепоочия тичаха на стадиона в предвоенен Берлин. Леки. Могъщи. Виждаше ги как тичат. Чуваше звука от стъпките им по пистата. Усещаше дрезгавото им дихание.

Скоро обаче се появиха смущаващи подробности. Лицата бяха прекалено мрачни, прекалено затворени. Какво криеха погледите на атлетите? Сред истеричните викове на зрителите те внезапно изложиха на показ изтръгнатите си очи, което не им пречеше да виждат, нито да тичат…

Ниманс се събуди, облян в студена пот. Бялата светлина на компютъра го заслепи. Дискретно се огледа. Никой не бе забелязал, че е заспал и че в съня му ужасът бе добил формата на снимките, окачени по стените у Софи Кайоа. Снимките на нацистката фотографка, чието име бе забравил.

Двайсет и един часът и трийсет минути.

Бе спал само четирийсет и пет минути.

След като посети халето, Ниманс веднага изпрати тетрадката, металните стърготини и пробите от бял прах на гренобълския инженер Патрик Астие чрез Марк Костес, който все още очакваше пристигането в болницата на трупа от ледника.

После дойде тук, в университетската библиотека, за да открие нещо, свързано с думите „реки“ и „пурпурни“. Най-напред бе разгледал картите. Може би някое място носеше това име. После бе потърсил в компютъра книга, каталог, документ, в който да се съдържат тези думи.

Не откри нищо и внезапно заспа. След четирийсет часа без сън нервите му се бяха отпуснали.

Комисарят отново се огледа. Дузина полицаи в цивилно облекло продължаваха да прелистват книгите, в които се говореше за зло, за чистота или за очи… Двама правеха списък на студентите, които често бяха вземали някои от тези книги. Един все още четеше дипломната работа на Реми Кайоа.

Но Ниманс вече не вярваше в литературната следа. А и всички вече знаеха, че съдебната полиция в Гренобъл поема ръководството на разследването поради слабите резултати, получени от тройката Ниманс/Барн/Вермон.

И наистина, разследването не бе напреднало и с милиметър въпреки многото хора, заети в него. Триста военни от гарнизона в Роман бяха мобилизирани, за да подпомогнат екипите, които действаха около ледника и в западната част на планината. Пристигнаха някъде около деветнайсет часа и веднага се пръснаха из зоната, изпълнявайки заповедите на Вермон. Освен войниците, капитанът бе мобилизирал и две отделения полицаи от Баланс.

Вече бяха претърсени повече от триста хектара. Засега акцията не даваше резултат. И нямаше да даде — Ниманс знаеше това. Ако убиецът бе оставил някакви следи, досега да ги бяха открили.

Бяха усилили наблюдението и над пътната мрежа. Осемте места, където се извършваха проверки, станаха двайсет и четири. Всички градове и села около Гернон, входните и изходните пунктове на магистралите, на националните и окръжните пътища бяха блокирани.

Капитан Барн и екипът му също продължаваха канцеларската си работа, факсовете бълваха свидетелски показания, отговори на въпросниците, коментари… Други формуляри потегляха към ски станциите в околностите.

От обед насам разпитваха всички, които се бяха виждали с първата жертва през последните седмици. Разговаряха и с най-добрите алпинисти в областта, главно с тези, които вече бяха слизали в ледника Валерн.

Други екипи проследяваха планинските маршрути на Реми Кайоа, на втората жертва и на убиеца. Трасетата биваха вкарвани в паметта на компютъра и сравнявани.

Сред цялата тази треска Ниманс упорито вярваше, че ще открие убиеца, след като открие мотивите му. Може би ставаше дума за отмъщение. Но с тази версия трябваше да бъде предпазлив. Нито властите, нито широката публика ценяха парадоксите в криминалните дела. Един убиец винаги убива невинни хора. А Ниманс се опитваше да докаже, че тези жертви не са били невинни.

Но как да го докаже? Кайоа и Сертис бяха отнесли тайната си със себе си. Софи Кайоа не желаеше да проговори и проследяването й не бе донесло нищо. Колкото до майката на санитаря и до колегите му, те познаваха само видимия Филип Сертис. Майката не подозираше за съществуването на халето, макар то да бе принадлежало на съпруга й, Рене Сертис.