Пурпурните реки - Страница 46

Тогава?

За момента Ниманс се опитваше да разгадае друга една мистерия, която в съзнанието му изместваше всички останали. Той включи клетъчния си телефон и се свърза с Барн.

— Нещо ново за Жоано?

Младият лейтенант, безупречният полицай, който изгаряше от желание да придобие знанията на своя „учител“, все още не се бе появил.

— Да — отвърна Барн. — Изпратих един от моите хора в Института на слепите, за да узнае къде може да е отишъл след това.

— И?

— Жоано е напуснал института към деветнайсет часа. Тръгнал бил към Анеси при някакъв офталмолог. Преподавател от университета в Гернон, който се занимава с пациентите на института.

— Свързахте ли се с него?

— Опитахме. Нито служебният, нито домашният му телефон отговарят.

— Имате ли адресите?

Барн продиктува на Ниманс името на улицата — кабинетът на лекаря бе в същата сграда, в която живееше.

— Отивам там — заяви Ниманс.

— Но… защо? Жоано все ще се…

— Чувствам се отговорен.

— Отговорен?

— Ако момчето е направило някоя глупост, ако е поело някакъв ненужен риск, то е било, за да ме шашне, разбирате ли?

Барн отвърна с успокоителен тон:

— Жоано ще се появи. Млад е още. Сигурно е тръгнал по някоя невярна следа.

— Сигурно. Но може да е в опасност. Без да знае това.

— В… опасност ли?

Ниманс не отговори. Барн внезапно додаде:

— А да. Щях да забравя. Жоано се е обаждал и в болницата. Искал е да слезе в архивите.

— Какви архиви?

— Огромни подземни галерии, в които се пази цялата история на областта, свързана с ражданията, болестите и смъртта.

Полицаят усети, че сърцето му се свива — явно младежът вървеше сам по някаква следа. Следа, започнала в института, завела го у офталмолога, после в архивите на болницата.

— Някой видял ли го е в болницата?

Барн отговори отрицателно. Ниманс затвори телефона. Веднага след това го потърсиха. Гласът на Костес трепереше.

— Току-що получих трупа.

— Сертис ли е?

— Без никакво съмнение.

Комисарят въздъхна. Всичко, което беше събрал за Сертис през последните три часа се оказваше част от разследването. Сега можеше да изпрати официален екип в халето. Костес продължи:

— Има голяма разлика в раните.

— Каква?

— Убиецът е извадил очите, но е отрязал и ръцете. В китките. Не сте видели това заради свитото положение на тялото. Чуканчетата бяха пъхнати между коленете.

Очите. Ръцете. Ниманс долавяше някаква смътна връзка между тези анатомически органи.

— Това ли е всичко?

— Засега да. Започвам аутопсията.

— Колко време ти трябва?

— Два часа. Най-малко.

— Започни от очните кухини и ми се обади, ако откриеш нещо. Сигурен съм, че има знак за нас.

— Имам чувството, че съм пратеник на ада, господин комисар.

Ниманс прекоси библиотеката. До вратата забеляза набития полицай, сведен над дипломната работа на Реми Кайоа. Седна срещу него на една от масите.

— Как върви?

Полицаят вдигна очи.

— Зубря.

Комисарят се усмихна и посочи дебелата папка.

— Нещо ново?

Полицаят сви рамене.

— Все Гърция, олимпиади, спортни състезания… Кайоа говори за свещения характер на физическото упражнение, на рекорда… Било нещо като единение с висшите сили. Според него физическото постижение е било смятано по онова време за средство за общуване с боговете. Например атлонът, тогавашният атлет, можел, като надскочи собствените си възможности, да задвижи мощта на земята — плодородието, изобилието.

— Какво друго?

— Според Кайоа през Античността атлетите са били и поети, музиканти, философи. Много настоява на това. Сякаш съжалява за времето, когато духът и тялото са били слети вътре в човешкото същество. Такова му е и заглавието: „Носталгия по Олимпия“. Носталгия по времето на висшите човеци, едновременно интелигентни и могъщи, духовни и физически развити. Кайоа противопоставя на тази епоха нашия век, в който интелектуалците не могат да повдигнат една гира, а атлетите нямат нищо под шапката. Той вижда в това признак на упадък, на разделение на духа от тялото.

Ниманс си припомни атлетите от съня си. Софи Кайоа му бе обяснила, че според съпруга й спортистите от Олимпиадата в Берлин са възстановили дълбоката връзка между физиката и мисълта.

Полицаят се сети и за шампионите на университета. Децата на преподаватели, за които му бе говорил Жоано и които били най-добри във всички дисциплини, дори в спортните. По свой начин тези свръхнадарени младежи също се доближаваха до идеята за съвършен атлет.

Ниманс се усмихна на полицая.

— Май добре си вникнал в текста.

— Разбирам горе-долу една фраза от две. Обаче разчитам на носа си. Фашагите ги подушвам от далече.

— Мислиш, че Кайоа е бил фашист?

— Не знам точно… Изглежда по-сложно… Обаче митът за свръхчовека, за духовния атлет ми напомня за вечните бълнувания за висшата раса и разните такива.

Ниманс отново си припомни снимките от Олимпиадата в Берлин по стените на коридора в апартамента на семейство Кайоа. Имаше някаква тайна в тези образи и в спортните постижения в Гернон. Но каква?

— Никакъв намек за реки? — попита той. — За пурпурни реки?

— Какво?

Пиер Ниманс стана от стола си.

— Нищо.

37

По пътя Ниманс се обади на Антоан Ренс.

— Имаш ли новини от англичанина?

— В болницата съм. Още не е дошъл в съзнание. Докторите са песимистично настроени. Посолството на Обединеното кралство е мобилизирало цял взвод от адвокати. И журналистите са тук. Представи си най-лошото и пак няма да е толкова лошо, колкото е тук.

Сателитната връзка беше съвършена. Гласът на Ренс — ясен като кристал.