Пурпурните реки - Страница 44

— Това неговите отпечатъци ли са?

— Какво?

— Това отпечатъците на детето ли са?

— Ами да, разбира се. Аз държах мастилото. Докторът допря ръката на детето, цялата беше в кръв. Виж, и до днес го сънувам това дете…

Карим тикна папката под коженото си яке.

— Добре. Взимам документите.

— Хубаво. Взимай ги. И на добър час.

35

— Свързах се с колегата от академията, лейтенант…

Гласът на жената трепереше от възбуда. Карим се бе спрял в друга телефонна кабина, за да набере номера на директорката.

— Какво открихте?

— Пълното досие на Фабиен Еро, по баща Паско. Само че след две години в Сарзак жената е изчезнала. Изглежда, е спряла да преподава.

— Няма ли начин да се разбере къде е отишла след това?

— Няма. Договорът й с академията е изтекъл през онази година. Не го е подновила. Академията повече не е имала контакт с нея.

— А откъде е дошла в Сарзак?

— От Гернон, един университетски град в Изер. Там е преподавала само няколко месеца. А преди това е била учителка в начално училище в Таверле, планинско село в същата област.

— Някакви сведения за самата нея?

— Фабиен Паско е родена през 1945 г. в Корвие, в Изер. Омъжва се за Силвен Еро през 1970 г. и през същата година получава първа награда в консерваторията в Гренобъл в класа по пиано. Би могла да стане преподавател и…

— Моля ви, продължете.

— През 1972 г. постъпва в университета. Две години по-късно е вече учителка в началното училище в Таверле, все в Изер. Там преподава в продължение на шест години. През 1980 г. затварят училището. Построен е нов път и децата могат да ходят в по-голямо училище в съседното село дори през зимата, Фабиен е преместена в Гернон, съвсем близо до Таверле, на петдесет километра. А и градът е известен в средите на преподавателите. Университетски град, много приятен, много интелектуален.

— Казахте, че е била вдовица. Знаете ли кога е починал съпругът й?

— И дотам ще стигна, младежо! През 1980 г., когато пристига в Гернон, Фабиен се регистрира с фамилията на съпруга си. Шест месеца по-късно в Сарзак се представя като вдовица. Така че съпругът очевидно е починал в Гернон.

— Нищо ли нямате за него? Възраст? Професия?

— Академията е звено на министерството на образованието, не е детективска агенция.

Карим въздъхна.

— Продължавайте.

— Малко след пристигането си в Гернон е поискала да бъде преместена. Където и да е, само да е далеч от този град. Странно, нали? Веднага получава назначение в Сарзак. И нищо чудно — никой не иска да идва в прекрасния ни град. Тук възстановява бащиното си име. Като че ли наистина е искала да обърне нова страница.

— Не казвате нищо за детето й.

— Наистина е имала дете. Родено през 1972 г. Момиченце.

— Така ли пише?

— Ами да.

— Името му?

— Юдит Еро. Но и за нея не се споменава в Сарзак.

Всяко ново сведение потвърждаваше подозренията на Карим.

— Открихте ли хора, които да са я познавали в Сарзак?

— Да. Говорих с тогавашната директорка Матилд Сарман. Тя много добре си спомня Фабиен. Странна жена била. Тайнствена. Сдържана. Много красива. И много едра. Метър и осемдесет. Широкоплещеста… Често свирела на пиано. Била истински виртуоз.

— Сама ли е живеела в Сарзак?

— Според Матилд да, сама. В усамотена къща на десет километра от града.

— И никой не знае защо така внезапно е напуснала Сарзак?

— Не, никой.

— Нито защо е напуснала Гернон две години по-рано?

— Не.

Жената се поколеба, после се осмели да попита:

— Все пак, лейтенант, бихте могли да ми обясните каква е връзката между това разследване и кражбата в училището…

— По-късно. У дома ли се прибирате?

— Ами… да, разбира се…

— Вземете всички документи, свързани с Фабиен, и чакайте да ви се обадя.

— Добре. Кога смятате да ми се обадите?

— Не знам. Скоро. Тогава ще ви обясня всичко.

Карим набра прекия номер на Анри Крозие.

— Къде се губиш, по дяволите?

— Продължавам разследването си.

— Надявам се, че си се запътил насам.

— Не съм. Трябва да се отбия още на едно място. В планината.

— В планината ли?

— Да, в едно университетско градче, близо до Гренобъл. В Гернон.

Пауза. После Крозие подзе:

— Дано да имаш добра причина за…

— Най-добрата възможна, господин комисар. Следите водят към този град. Мисля, че там ще открия кои са осквернителите.

Крозие замълча. Сякаш дъхът му бе секнал от самоуверения тон на Карим, който се възползва от предимството си и попита:

— Нещо ново за колата?

Комисарят се поколеба. Карим повиши тон:

— Имате ли нещо ново, или не?

— Откриха колата и собственика й.

— Как?

— Появи се свидетел. Един селянин, който се прибирал с трактора си и видял по окръжен път 143 да минава бяла лада някъде към два часа сутринта. Запомнил само номера на окръга. Проверихме — там наскоро са регистрирали такава лада. Това е нашата кола. Да кажем, с осемдесет процента сигурност.

Карим размисли. Тази информация идваше толкова навреме, че му изглеждаше подозрителна.

— Защо се е появил свидетелят?

Крозие се изсмя.

— Защото Сарзак кипи. Момчетата от съдебната полиция се изсипаха тук с обичайната си дискретност. И медиите са тук. Пълна отврат.

Карим стисна зъби.

— Кажете ми името и града. Бързо.

— С мен не се говори така, Карим!

— Името, господин комисар. Не разбирате ли, че това е моето разследване? Че само аз знам причините за целия този хаос?

Крозие помълча, несъмнено за да си възвърне самообладанието. Когато заговори, гласът му звучеше невъзмутимо:

— Карим, през цялата ми кариера никой не ми е говорил така. Искам отчет за „твоето“ разследване. Незабавно.