Пурпурните реки - Страница 43

— Около два часа.

— Вземете си телефона. Ще ви се обадя след два часа.

34

Два часа за убиване.

Карим се опита да си представи Фабиен и Юдит Еро, двете самотни същества, които са идвали тук всяка лятна неделя. Струваше му се, че вижда как майката и дъщерята вървят в утринта в този град, където никой не ги познава. Как са идвали тук? С влак? С автобус?

Лейтенантът реши да обиколи всички околни гари, автобусни спирки, жандармерийски управления, за да открие някоя следа, някой протокол, някой спомен…

Два часа за убиване.

Намери една телефонна кабина и се свърза със съдебната полиция в Родез, за да установи, че през 1982 г. не е имало кола, регистрирана на името на Фабиен Паско или Фабиен Еро. След това се качи на колата си и обиколи железопътните гари. Нищо. След петата гара се озова на мост над магистралата и забеляза на триста метра оттам пункт за събиране на пътна такса. Инстинктът му нареди да го наобиколи. За всеки случай.

Премина покрай ниските панелни сгради на администрацията, в които по това време на деня нямаше никой. Малко встрани обаче забеляза някакъв човек. Паркира колата и се отправи право към силуета, който се суетеше около един голям камион. Удари няколко пъти по кабината на камиона. Човекът се стресна. Посивелите му вежди се смръщиха.

— Какво има? Кой сте вие?

— Дяволът.

— А?

Карим се усмихна.

— Шегувам се. От полицията съм, татенце. Имам нужда от сведения.

— Сведения? Няма никой до утре сутринта…

— Тези пунктове работят денонощно.

— На пункта има човек, а аз си работя тук и…

— Точно това казвам. Ще отидем двамата в офиса и ти ще пиеш едно кафе, докато аз хвърля поглед на компютъра.

— Ама… какво търсите?

— Ще ти обясня всичко вътре.

И офисът бе като всичко останало — износен и временен. Освен компютъра, който трепкаше в мрака. Това бе информационната централа, която складираше цялата информация за областната магистрална мрежа.

— Юли 1982 г. Искам всичко. Пътни произшествия. Повреди. Броя на преминалите коли. И най-дребната клюка. Всичко.

Старият човек свали ръкавиците и духна на пръстите си, за да ги стопли. Натисна няколко клавиша и на екрана се появиха данните за юли 82-а.

— Можеш ли да търсиш по име? — попита Карим, сведен над човека.

— Казвай.

— Имам няколко — Юд Итеро, Юдит Еро, Фабиен Паско, Фабиен Еро.

Старецът вкара имената и след няколко секунди се появи отговор.

— Какво става?

— Има информация за едно от имената. Но не е през юли 82-а.

— Продължавай да търсиш.

Сърцето на полицая прескочи един удар. На екрана се изписа датата 14 август 1982. Датата на смъртта на Юд.

— Не си спомням името — каза старецът. — Но си спомням катастрофата. Беше ужасна. Колата бе пресякла цялата магистрала и се бе разбила в шумоизолиращата стена. Едва извадиха майката и детето изпод усуканите ламарини. Детето бе мъртво. Майката се отърва само с контузии. През целия път имаше кървава следа. По три ленти във всяка посока, представяш ли си?

Карим не можеше да овладее треперенето си. Значи така бе завършило бягството на Фабиен и Юдит Еро. С удар в шумоизолиращата стена със сто и трийсет километра в час. Така нелепо. И така просто. Не можеше да повярва, че цялото приключение, всички предпазни мерки на жената бяха стигнали до тази катастрофа.

Макар да знаеше от самото начало — Юдит бе починала през август 1982 г., както показваше надписът върху гроба й. Сега само откриваше обстоятелствата около тази смърт.

— Продължавай — нареди той. — Как изглеждаше тялото на детето?

— Беше… беше някаква мешавица от плът и ламарина. Трябваха им шест часа, за да… Както и да е. Никога няма да го забравя. Лицето му беше… нямаше лице, нямаше глава, нямаше нищо.

— А майката?

— Майката? Не знаех, че е майката. Във всеки случай името й не беше същото.

— Знам. Тя беше ли ранена?

— Не. Хематоми, драскотини… Нищо особено. Защото колата се бе завъртяла, разбираш ли? И се бе ударила в стената откъм страната на пътника.

— Помниш ли я?

— Коя?

— Жената.

— Няма начин да я забравя. Беше огромна. Брюнетка с широко лице. С големи очила. Цялата в черно. Доста странна. Не плачеше. Изглеждаше съвсем студена. Може би поради шока, не знам…

— Какво бе лицето й?

— Хубаво.

— Тоест?

— Ами, знам ли… Много светла кожа, почти прозрачна…

— Нали имате досиета за всяко произшествие? Със смъртния акт и всичко останало.

Старият човек вдигна поглед към Карим.

— Какво точно търсиш, момко?

— Покажи ми досието.

Човекът избърса ръце в анорака си и отвори един шкаф.

— Юд Итеро. Ето го. Обаче да знаеш, че е…

Карим взе папката и я разгърна. Показания на свидетелите, протоколи, пълно описание на произшествието… Фабиен Паско е карала взета под наем от Сарзак кола. Дала е адреса, на който го бе завел доктор Масе. Дотук нищо ново. Учудващото бе, че майката е обявила смъртта на детето си под името Юд Итеро, от мъжки пол.

— Не разбирам — каза полицаят. — Детето момче ли беше?

— Ами да… Поне тя така каза.

— Нямаше ли някакъв проблем в това отношение?

— Какъв проблем?

— Виж, питам те дали е било възможно да се установи полът на детето.

— Че аз да не съм лекар! Обаче не, не мисля. Това, което извадиха от ламарините, бяха по-скоро части от тялото, късове плът…

Карим разбра, че състоянието на тялото бе позволило на жената да довърши лъжата си. Но защо? Още ли се е бояла от нещо? Дори когато дъщеричката й е била мъртва?

Карим още веднъж разтвори папката и видя снимките на катастрофата. Кръв. Усукана ламарина. Крайници, стърчащи от каросерията. Сърце не му даваше да гледа това. Бързо премина нататък. Върху картонен формуляр бяха взети отпечатъци от пръсти.