Пурпурните реки - Страница 36

— Става дума за експерт, Барн. За човек, способен да се спусне на трийсет метра дълбочина под леда и да пренесе човешко тяло. Вече наредих на Жоано да се занимае с това. Проверете докъде е стигнал.

Барн кимна.

— Добре. Но пак ви казвам — ние сме планински народ. Опитни алпинисти има във всяко село, във всяка къща по склоновете на планинските масиви. Това е местна традиция.

— Какво искате да кажете?

— Че ще трябва още да разширим издирването. До селата в най-високите части на планината. Това ще отнеме дни.

— Поискайте още подкрепления. Нека проверят кой къде е бил по време на убийствата, с каква екипировка разполага — всичко. И за Бога, искам заподозрени!

Комисарят отвори вратата и заключи:

— Извикайте майката.

— Майката?

— Майката на Филип Сертис. Искам да разговарям с нея.

26

Ниманс слезе на партера. Жандармерийският участък изглеждаше като всички такива участъци във Франция и вероятно в света — метални картотеки, бюра с пластмасово покритие, замърсен линолеум. Харесваше тези унили места, защото бяха преддверия към истинския занаят на полицая — от тях се излизаше на улицата, от тях тръгваха колите с включени сирени.

Тогава я забеляза. Седеше в коридора, загърната в одеяло. Отново се почувства затворник на ледовете и усети дъха й във врата си.

— Още ли сте тук?

Фани Ферера вдигна поглед.

— Трябва да подпиша показанията си. Това взе да им става навик. Не разчитайте на мен, когато се появи третият.

— Третият?

— Третият труп.

— Мислите, че убийствата ще продължат?

— А вие не мислите ли?

Младата жена долови болката в изражението на Ниманс и прошепна:

— Извинете ме. Иронията е моят начин да се разтоварвам.

Тя потупа мястото до себе си на пейката, както би направила, за да накара малко дете да седне до нея. Ниманс се подчини.

— Бих искал да ви благодаря — каза той. — Без вас на оня лед…

— Изпълних ролята си на гид.

— Вярно. Не само ми спасихте живота, но и ме заведохте точно където исках…

Фани попита:

— Докъде стигнахте? Искам да кажа в разследването. Защо е всичкото това… извратено насилие?

Ниманс направи неуспешен опит да се усмихне.

— Доникъде. Знам само това, което усещам.

— Тоест?

— Усещам, че имаме работа със сериен убиец. Но не в обикновения смисъл на думата. Убийствата не съответстват на някаква фикс идея. Те имат ясен, дълбок и рационален мотив.

— Какъв?

— Не знам. Все още.

Фани запали цигара и внезапно попита:

— От колко време сте в полицията?

— От двайсетина години.

— Защо избрахте тази професия? За да ловите лошите?

Ниманс се усмихна.

— Знаете ли, тази цел бързо се изпарява. А и справедливостта никога не ме е привличала.

— Тогава какво? Жаждата за печалба? Сигурността на занаята?

Ниманс се учуди.

— Странни идеи имате. Не, мисля, че избрах тази професия заради усещанията.

— Усещанията? Като тези, които изпитахме?

— Примерно.

— Ясно — каза иронично Фани. — Човек на силните усещания. Който всеки ден рискува живота си, за да му придаде стойност.

— А защо не?

Фани вече не се усмихваше. Тя сякаш отгатваше, че под прикритието на общите приказки Ниманс й разкриваше част от себе си.

— Защо не, наистина…

Полицаят сведе очи към ръцете на младата жена. Нямаше годежен пръстен. Само белези от рани. Сякаш алпинистката се беше омъжила за стихиите, за природата, за силните усещания.

— Никой не може да разбере полицая — поде той сериозно. — Още по-малко да го съди. Ние живеем в груб, нелогичен, затворен свят. Опасен свят с добре очертани граници. Ако сте отвън, не можете да го разберете. Ако сте вътре, губите обективност. Такъв е светът на ченгетата. Запечатан. Ограден с бодлива тел. Неразбираем. Такава е природата му. Но едно е сигурно — ние не приемаме уроци от бюрократите, които не биха рискували дори да си заклещят пръстите във вратата на автомобила си.

Младата жена попита:

— Сега какво ще правите?

— Ще продължим да търсим. И ще чакаме.

— Какво? — попита тя отново агресивно. — Следващата жертва?

Ниманс стана от пейката.

— Засега чакам тялото да слезе от планината. Убиецът ни бе определил среща. Беше оставил в първия труп знак, който ме заведе в ледника. Смятам, че е оставил знак и във втория труп, който ще ни заведе до третия… И тъй нататък. Нещо като игра, в която ние трябва всеки път да губим.

Фани на своя ред се изправи и взе якето си, което съхнеше на края на пейката.

— Ще трябва да ми дадете интервю.

— За какво говорите?

— Аз съм главният редактор на университетския вестник „Темпо“.

Ниманс усети как нервите му се напрягат.

— Не ми казвайте, че…

— Не бойте се, изобщо не ми пука за вестника. А и без да ви тревожа, както вървят нещата, скоро всички национални медии ще бъдат тук.

— Къде живеете? — внезапно попита комисарят.

— В университета.

— Къде точно?

— На тавана на централното здание. Имам апартамент до стаите на пансионерите.

— Където живее семейство Кайоа?

— Точно там.

— Какво мислите за Софи Кайоа?

На лицето на Фани се изписа възхищение.

— Тя е странно момиче. Мълчаливо. И страхотно хубаво. Двамата бяха затворени като миди. Как да ви кажа… Сякаш имаха обща тайна.

Ниманс кимна.

— И аз така мисля. Може би мотивът за убийствата е в тази тайна. Ако няма да ви преча, ще мина да ви видя тази вечер.

— Още ли ме сваляте?

Комисарят потвърди:

— Повече от всякога. И първо на вашето вестниче ще дам информация, когато се сдобия с такава.

— Казах ви, че не ми пука за вестника. И съм напълно неподкупна.