Пурпурните реки - Страница 37

— До довечера — подхвърли той през рамо.

27

Час по-късно тялото на втората жертва още не беше освободено от леда.

Ниманс беше бесен. Току-що бе изслушал лаконичните показания на майката на Филип Сертис — възрастна жена със силен местен акцент. Предишната вечер синът й излязъл както обикновено към девет часа с наскоро купената си на старо лада. Филип работел като нощен санитар в университетската болница в Гернон и смяната му започвала в десет часа. Жената се разтревожила на другата сутрин, когато открила колата в гаража, а Филип го нямало в стаята му. Това означавало, че се е прибрал и после отново е тръгнал нанякъде. Когато се свързала с болницата, майката с изненада разбрала, че Филип бил предупредил, че ще отсъства. Значи бил отишъл другаде, после се върнал и отново излязъл без колата. Жената била в паника. Какво означаваше това? Къде е момчето й? Синът й нямал приятелка, никога не излизал и всяка вечер си спял „у дома“.

Комисарят изслуша всичко това без особен ентусиазъм. И все пак, ако именно Сертис бе затворен в ледовете, уточненията на майката позволяваха да се определи евентуалният час на престъплението. Убиецът бе нападнал младежа в края на нощта, бе го убил, навярно осакатил, после пренесъл в ледника Валерн. Но всичко това бе само хипотеза.

Комисарят придружи жената до кабинета, за да снемат показанията й, след което се завърна в малката аудитория на университета.

Тук се преоблече и подреди върху масата различните документи, с които разполагаше. Започна да сравнява данните за Реми Кайоа и Филип Сертис, като се опитваше да установи връзка между двете евентуални жертви.

Имаше твърде малко общи елементи. Двамата мъже бяха на около двайсет и пет години. И двамата високи, с правилни и някак измъчени черти на лицето, и двамата късо подстригани. И двамата нямаха бащи — бащата на Филип Сертис бе починал преди две години от рак на черния дроб. Реми Кайоа бе загубил и майка си — тя починала, когато той бил на осем години. Последна обща точка — и двамата упражняваха бащината си професия — библиотекар за Кайоа, санитар за Сертис.

Разликите бяха много повече. Кайоа и Сертис не бяха учили в едно и също училище. Не бяха израсли в един и същ квартал и не принадлежаха към една и съща социална класа. Произлязъл от скромно семейство, Реми Кайоа бе отгледан в среда на интелектуалци и бе живял в университета. Филип Сертис започнал да работи като санитар още на петнайсет години, следвайки стъпките на баща си. Бе почти неграмотен и все още живееше в семейния дом в околностите на Гернон.

Реми Кайоа прекарваше живота си сред книгите. Филип Сертис прекарваше нощите си в болницата. Нямаше никакво хоби освен видеоигрите, на които се отдавал преди работа в бирарията срещу болницата. Кайоа бе освободен от военна служба. Сертис бе служил в пехотата. Единият бе женен, другият — ерген. Единият бе влюбен в планината и в експедициите. Другият сякаш никога не бе мръдвал от квартала си. Единият беше шизофреник, при това несъмнено опасен. Другият по всеобщо мнение бе „кротък като агне“.

Трябваше да се приеме очевидното — единствената обща черта между двамата мъже бе физиката им. Приличаха си по изпитите лица, ниско подстриганите коси и източените силуети. Както бе казал Барн, убиецът очевидно избираше жертвите си заради външността им.

За миг Ниманс се замисли дали не става дума за сексуално престъпление. Може би убиецът е неосъзнат хомосексуалист, привличан от този тип млади мъже. Не му се вярваше, а и съдебният лекар бе категоричен: „Това не е по неговата част. Ни най-малко.“ Разглеждайки раните по първия труп, докторът бе доловил студенина, жестокост, усърдие, които нямаха нищо общо с треската на извратеното желание. Пък и по тялото не се забелязваха следи от сексуални мъчения.

Тогава какво?

Може би лудостта на убиеца бе от съвсем друг вид. Във всеки случай приликата между предполагаемите жертви и очевидното начало на серия — две убийства за два дни — подкрепяха хипотезата за маниак, който се готви да убива отново. Имаше и други аргументи в полза на подобно подозрение: знакът, оставен върху първото тяло, който ги бе отвел до второто, позата на зародиш, извадените очи, както и упорството да се поставят труповете на недостъпни и театрални места — в скалата високо над реката, в прозрачния затвор на ледника…

И все пак Ниманс все още не вярваше в тази версия.

На първо място заради опита си на полицай. Макар внесените от САЩ „серийни убийци“ да бяха навлезли в литературата и в световното кино, във Франция тази жестока тенденция не се бе утвърдила. През двайсетте си години служба Ниманс бе преследвал педофили, извършили убийство по време на някоя от кризите си, изнасилвачи, чиято бруталност бе причинила смъртта на жертвата, садомазохисти, прекалили с жестоките си игри. Но никога серийни убийци в строгия смисъл на думата. Този вид престъпления не беше френска специалност. Комисарят нямаше намерение да анализира това явление, но фактът бе налице — последните серийни убийци във Франция се наричаха Ландрю или доктор Петио и по манталитет бяха по-близо до дребния буржоа, жаден за печалба или за наследство. Нищо общо с кръвожадните американски чудовища.

Комисарят отново разгледа снимките на младия Филип Сертис и на Реми Кайоа, пръснати на масата пред него. В папката имаше и снимки на първия труп. Ниманс се вгледа в тях. Не можеше да стои така, със скръстени ръце. Може би в същия този миг някъде подлагаха трети човек на най-тежки изтезания. Може би ръце в найлонови ръкавици вадеха очите му.