Пурпурните реки - Страница 35

Не, не бълнуваше. Слънцето бе изгряло. Температурата се покачваше.

— По дяволите — изруга Фани. — Не мърдайте.

Погледна най-близкия клин. Той блестеше в ледената стена, по която се стичаха дълги водни сълзи. Всеки момент щяха да се откачат. Фани заповяда:

— Отдръпнете се.

Ниманс направи крачка назад, подхлъзна се и с все сила се вкопчи във въжето, за да възстанови равновесието си. И в един миг чу пукота на откъсващия се клин и стърженето на котките по леда. Заедно с това усети как в последната секунда Фани го сграбчва за врата и го притиска до стената. Ледената вода хапеше лицето му. Фани прошепна в ухото му:

— Не мърдайте.

Ниманс замръзна на място, превит, задъхан. С невероятна бързина Фани го завърза отново и заби още два клина в леда.

Ниманс затвори очи. Усещаше, че се плъзга, че потъва. Викът на Фани го върна към реалността.

— Там, ето го — извика тя.

Ниманс погледна в посоката, в която тя сочеше. И видя невъзможното.

В прозрачната крепост се очертаваше силуетът на затворено в ледовете тяло. В поза на зародиш. С отворена уста. Водата се стичаше отгоре му и набраздяваше образа на посинелия и наранен труп.

Въпреки потреса си, въпреки студа, който бе на път да ги убие и двамата, комисарят веднага разбра, че съзерцава само отражението на истината. Внимателно се обърна и погледна към отсрещната стена. Прошепна:

— Не. Там е.

Не можеше да откъсне очи от кървавите контури на истинското тяло, вклинено в отсрещната стена.

25

Ниманс остави папката на бюрото и се обърна към капитан Барн:

— Откъде сте сигурен, че този човек е нашата жертва?

— Майка му беше тук преди малко. Казва, че синът й е изчезнал през нощта…

Комисарят отново се намираше в един от кабинетите на жандармерията, на първия етаж. Едва сега започваше да се затопля. Преди час Фани бе успяла да го измъкне от бездната. И двамата бяха горе-долу добре. А и шансът бе на тяхна страна — точно в този момент се бе върнал и хеликоптерът.

Оттогава екипите на спасителната служба се мъчеха да извадят трупа от ледения му ковчег.

Барн бе съобщил за нов изчезнал: Филип Сертис, двайсет и шест годишен, ерген, санитар в болницата в Гернон. Ниманс отпи от горещото кафе и повтори въпроса си:

— Как можете да сте сигурен, че е той, преди да са идентифицирали трупа?

Барн измънка:

— Ами… заради приликата.

— Приликата?

Капитанът подаде на Ниманс снимка на млад човек с тясно лице, ниско подстриган. В младежкото му, почти детско изражение прозираше нервност. Комисарят разбра какво искаше да каже Барн — човекът приличаше на Реми Кайоа, първата жертва. Същата възраст. Същото тясно лице. Същата прическа. Двама хубави млади мъже, излъчващи някакъв вътрешен смут.

— Това е серия, господин комисар.

Ниманс отново отпи от кафето и вдигна поглед.

— Какво?

Барн се поклащаше от крак на крак.

— Нямам вашия опит, разбира се, но… Ако втората жертва наистина е Филип Сертис, очевидно става дума за серия. За сериен убиец, искам да кажа. Той избира жертвите си според външния им вид. Това лице вероятно му напомня за… някаква травма и…

Капитанът млъкна и се усмихна смутено.

— Капитане, хайде да не фантазираме. Не сега, когато дори не знаем коя е жертвата.

— Аз… имате право, господин комисар.

Барн изглеждаше едновременно объркан и на края на силите си. Ниманс почти можеше да прочете мислите му: „Сериен убиец в Гернон“. Събитието щеше да го обсебва до пенсия, че и след нея.

— Докъде стигнаха спасителите?

— Скоро ще извадят жертвата. Ледът се е затворил над трупа. Според колегите човекът е бил поставен там миналата нощ. Трябва да е било много студено, та да се вледени толкова бързо.

— Кога ще свършат?

— Трябва им още поне един час. Съжалявам, господин комисар.

Ниманс стана и отвори прозореца. Студът нахлу в стаята.

Осемнайсет часа.

Над града вече притъмняваше. Сянката бавно изпиваше керемидените покриви и дървените фасади. Реката се плъзгаше в мрака като змия между два камъка.

Комисарят потръпна. Провинцията определено не беше неговият свят. Поне не тази — забутана в подножието на планината, шибана от бурите и студа, смръщена, потайна, враждебна.

— Имаме ли резултати от разследването?

— Никакви. Проверките не дадоха нищо. Никакъв скитник, никакъв освободен затворник, чийто профил би напомнял за този на убиеца. Нищо от хотелите, гарите, автобусните спирки.

— А библиотеката?

— Библиотеката?

След появата на втория труп следата с книгите изглеждаше второстепенна, но комисарят не искаше да пропусне нищо. Той обясни:

— Хората от съдебната полиция проучват книгите, ползвани от студентите.

Капитанът сви рамене.

— А, да. Трябваше да видите Жоано, за да…

— Къде е той?

— Нямам представа.

Ниманс се опита да се свърже с младия лейтенант по клетъчния му телефон. Нямаше отговор. Беше го изключил.

— А Вермон?

— Все още е горе с взвода си. Обикалят хижите.

Ниманс въздъхна.

— Поискайте подкрепление от Гренобъл. Трябват ми още поне петдесет души. Да се завъртят около ледника Валерн и кабинковия лифт. Да претърсят цялата планина до върха й.

— Ще имам грижата.

— Блокирани ли са пътищата?

— Всичките. Магистралата, двете национални шосета, петте областни. Гернон е под наблюдение, господин комисар. Но както ви казах…

Полицаят го прекъсна:

— Капитане, сега сме сигурни в едно: убиецът е опитен алпинист. Разпитайте всички, които са способни да се спуснат в ледник. В Гернон и околностите.

— Няма да е лесно. Алпинизмът е местният спорт и…