Пурпурните реки - Страница 32

Карим с облекчение разбра, че кюрето още не знаеше за оскверняването на гробницата. Значи Крозие бе успял да предотврати изтичането на информация.

— Съжалявам, но не мога да ви кажа. Знайте само, че търся един манастир. Някъде в околностите на Сарзак и Каор. Или на друго място в областта. Надявам се да ми помогнете да го открия.

Човекът си сипа втора чаша.

— Има ги доста по тия места.

— Колко?

— Само в окръга поне десетина.

Карим бързо пресметна. Да обиколи манастирите в цялата област щеше да му отнеме поне един ден. А вече минаваше четири следобед. Разполагаше с два часа.

Свещеникът бе станал и ровеше в един шкаф. „А, ето.“ Разлисти нещо като указател. В стаята влезе майката и заситни към бутилката. Наля си, без да погледне Карим. Виждаше само сина си. Свещеникът каза:

— Остави ни, мамо.

Жената не отвърна. Държеше чашата с двете си ръце. Внезапно се взря в Карим и попита с писклив глас:

— Кой сте вие?

— Остави ни — повтори свещеникът и се обърна към Карим. — Ето. Отбелязал съм страниците на десетте манастира, запишете си селата, в които се намират. Но са доста отдалечени един от друг.

Карим извади бележника си и грижливо отбеляза адресите.

— Кой сте вие? — настоя майката.

— Върви си в стаята, мамо! — извика свещеникът, после се приближи до Карим. — Какво точно търсите? Може би ще мога да ви помогна…

— Търся една монахиня. Монахиня, която се интересува от фотографии.

— Какви фотографии?

Беше само за миг, но на Карим му се стори, че долавя някакъв проблясък в погледа на свещеника.

— Чувал ли сте за подобна история?

Човекът се почеса по главата.

— Ами… не.

Карим попита:

— На колко сте години?

— Аз ли? На двайсет и пет.

Майката си наля още една чаша и наостри уши.

— В Сарзак ли сте роден?

— Да.

— И сте учили тук?

— Да, до гимназията. После влязох в…

— В кое училище? „Жан Жорес“?

— Да, но…

Карим внезапно направи връзката.

— Тя е идвала тук.

— Какво?

— Монахинята, която търся. Идвала е, за да купи от вас училищните снимки. Господи. Отмъкнала е всички снимки, които хората са пазели по домовете си. В един клас ли бяхте с Юд Итеро? Говори ли ви нещо това име?

Свещеникът бе пребледнял.

— Не разбирам за какво говорите.

— Добре. Започвам отначало. Ако сте се учили нормално, трябва да сте били в трети клас през 1982 г., нали?

— Но това е преди петнайсет години!

— И във втори през 81-а.

— Да… така излиза.

— Следователно сте били в една паралелка с момче на име Итеро. Юд Итеро. Името не е обикновено. Размислете. Много е важно.

— Не, наистина, аз…

Карим направи крачка напред.

— Но си спомняте за монахиня, която е търсела училищни снимки, нали?

— Ами…

Майката не пропускаше нито дума.

— Ах ти, мизернико! Вярно ли е това, което разправя арабинът?

Тя се обърна и заподскача към вратата. Карим се възползва от това, стисна свещеника за раменете и му прошепна на ухото:

— Разкажете ми. Хайде, обяснете ми!

Свещеникът се отпусна върху канапето.

— Така и не разбрах какво стана онази вечер…

Карим коленичи до него. Свещеникът глухо продължи.

— Тя дойде… през една лятна вечер.

— През юли 82-а?

Човекът кимна.

— Почука на вратата… Беше ужасно горещо… ужасяващо… Не знам защо, но бях сам. Отворих й. Господи! Представяте ли си? Бях само на десет години и тази монахиня се появи в полумрака с черно-белия си воал…

— Какво ви каза?

— Първо ме заразпитва за училището, какви са ми бележките, кои предмети предпочитам. Говореше много кротко… След това поиска да види съучениците ми. Показах й снимката на класа… Онази, на която бяхме всички… Бях много горд да й представя приятелите си, разбирате ли? Тогава разбрах, че търси нещо. Дълго разглежда снимката и попита дали може да я вземе… За спомен, така каза…

— Поиска ли ви други снимки?

— Снимката на класа от предишната година.

Карим бе сигурен — можеше да разпита всички родители на учениците от двата класа и нито един нямаше вече да притежава снимките. Но защо са й на една монахиня?

Майката отново се появи на вратата. Притискаше до гърдите си кутия за обувки.

— Малък подлец. Дал си снимките. Училищните ти снимки. Когато беше толкова сладък, толкова послушен…

— Стига, мамо! Вече чувствах у себе си призванието, разбирате ли? Бях като хипнотизиран от тази висока жена…

— Висока? Висока ли беше?

— Не знам. Бях на десет години. Но все още я виждам, с черната й пелерина… Говореше с толкова благ глас… Искаше снимките и аз й ги дадох, без да се колебая. Благослови ме и изчезна. Стори ми се, че това е знак свише. Аз…

— Каза ли ви защо са й снимките?

— Не.

— Спомена ли нещо за Юд?

— Не.

— Даде ли ви пари?

— Не! Поиска ми двете снимки и толкова. Господи! Мислех, че това посещение е знак свише!

Свещеникът се разрида.

— Още не знаех, че съм само едно нищожество. Че ще стана алкохолик. Бездарник, неудачник… Син на тази… Как да пръскаш светлина, когато си потънал в мрака? Как? Как?

Майка му изпусна кутията, по пода се разпиляха снимки. Хвърли се върху него и го заудря по гърба, по раменете.

— Мръсник, мръсник, мръсник!

Карим ужасено отстъпи. Разбра, че трябва да си тръгва, ако не иска и сам да превърти. Но още не разполагаше с всички отговори. Отблъсна жената и се наведе над свещеника.

— След няколко мига си тръгвам. Всичко ще свърши. Още веднъж — видяхте монахинята, нали?

Човекът кимна, разтърсван от ридания.

— Как се казва?

— Сестра Андре.

— От кой манастир?

— „Сен Жан дьо ла Кроа“. Кармелитките.