Пурпурните реки - Страница 31

— Няма да им е лесно на тези, които решат да се вмъкнат тук. Както виждате, инвестирал съм в сигурността…

Карим се поусмихна и заяви:

— Да проверим все пак. Познавам доста типове, на които подобна система би попречила не повече от изтривалката пред вратата. Нали пазите негативите?

Изражението на Ко се промени.

— Негативите ли? Защо?

— Може би сте запазили тези, които ме интересуват.

— Не. Съжалявам, но това е поверително…

Ченгето забеляза вената, която пулсираше на врата на фотографа. Време беше да смени тона.

— Негативите, татенце. Или ще се нервирам.

Човекът се поколеба, после кимна, отстъпвайки. Отвори друг шкаф. Ръцете му трепереха. Лейтенантът коленичи до фотографа. Усещаше, че човекът е обзет от все по-голямо безпокойство, от някакъв необясним страх. Сякаш, докато търсеше, си бе спомнил за нещо, за някаква подробност, която сега го тровеше. Накрая спря да рови и вдигна поглед. По лицето му пробягваха тикове.

— Няма ги.

Карим грубо хвана човека за гърлото и го вдигна. Гласът му все още беше спокоен.

— Бъди разумен, Ко. Обрали ли са те, или не?

— Н-н-не… Кълна ви се…

— Тогава какво си направил с тия шибани снимки?

Ко измънка:

— Про… продадох ги.

Поразен, Карим отпусна хватката си.

— Продал си ги? Но… кога?

Човекът отговори:

— Боже мой… Това е стара история… Мога да правя каквото си искам с моите…

— Кога ги продаде?

— Не си спомням вече… Преди петнайсетина години…

— Започни отначало. Защото май не ми е много ясно.

Ко направи гримаса.

— Една вечер през лятото… дойде една жена… Искаше снимките. Същите, които искате вие. Сега си спомням…

Тези нови факти обръщаха всичко наопаки. Излизаше, че още през 82-а година са търсили снимките на малкия Юд.

— Спомена ли за Юд? Юд Итеро?

— Не. Само взе снимките и негативите.

— Даде ли ти пари?

Човекът кимна.

— Колко?

— Двайсет хиляди франка. Цяло богатство за онова време… за няколко клишета на деца…

— Защо й трябваха?

— Не знам. Не съм я питал.

— Ти сигурно си видял тези снимки. Имаше ли на тях дете с нещо особено в лицето?

— Не. Не съм видял такова нещо… Не знам… Не си спомням.

— А жената? Как изглеждаше? Висока едра жена? Майка му ли беше?

Старецът избухна в смях.

— Как пък не!

— Защо?

— Защото беше монахиня. Скапана католическа монахиня!

21

В Сарзак имаше три черкви. Едната беше в ремонт, в другата се подвизаваше стар, едва кретащ свещеник, в третата служеше младо кюре, за което се носеха най-странни слухове. Разправяха, че тайно пиянствал заедно с майка си, скрит в свещеническия си дом. Лейтенантът, който ненавиждаше всички жители на Сарзак и още повече страстта им към клюките, трябваше да признае, че този път имаха право — самият той бе ходил да разтървава майката и сина, вкопчени в апокалиптична битка.

Карим избра тъкмо този свещеник, за да получи нужната информация.

Кюрето живееше в безлична едноетажна къща до модерната черква с асиметрични витражи. На малка табела бе изписано: „Моята енория“. Пред прага растяха тръни и коприва. Карим позвъни. Минаха минути. Отвътре се чуваха приглушени викове. Полицаят изруга — не беше сега моментът.

Накрая му отвориха.

В средата на следобеда свещеникът вече вонеше на алкохол, физиономията му на изпосталяло теле бе обрамчена с неподдържана брада и чорлави коси, сякаш посипани с пепел. Очите му бяха с цвят на никотин.

— Какво желаете, сине мой?

Гласът бе дрезгав, но твърд.

— Карим Абдуф, лейтенант от полицията. Познаваме се.

Човекът оправи сивкавата си яка.

— А, май да… Съседите ли ви извикаха?

Карим се усмихна.

— Не, Имам нужда от помощта ви. За едно разследване.

— Така ли? Ами добре. Влезте.

Ченгето влезе в къщата и веднага усети, че подметките му залепват. Сведе поглед — по линолеума се точеха лъскави следи.

— Майка ми — прошепна свещеникът. — Вече за нищо не я бива. Всичко цапа с конфитюрите си. Откачена работа, само това яде.

През отворената врата полицаят видя нещо като дневна с разпръснати безвкусни възглавници и купчина градинарски инструменти на пода. В друго помещение отсреща се виждаше маса с пластмасово покритие, отрупана с мръсни чинии, и неоправено легло.

Свещеникът го поведе към дневната, като леко залиташе. Карим каза:

— Пийнете една чашка. Ще спечелим време.

Кюрето го изгледа враждебно.

— Я се погледнете, синко. Целият треперите.

Карим преглътна. Все още бе в състояние на шок. След сеанса при фотографа не бе успял да размисли, да разгледа нещата отстрани. Усещаше само, че главата му бучи. Машинално обърса лице с ръкава на якето си като сополив хлапак.

Свещеникът си сипа чаша алкохол.

— Искате ли? — попита с неприятна усмивка.

— Не пия.

Човекът в черно отпи една глътка. Кръвта нахлу в мършавото му лице. Трескавите му очи заблестяха още по-силно. Засмя се подигравателно.

— Исляма, а?

— Не. Предпочитам да ми е бистра главата. Заради работата. Това е.

Свещеникът вдигна чашата си.

— За работата ви.

Карим забеляза в коридора майката — прегърбена старица, която притискаше до гърдите си буркан с конфитюр. Припомни си отворената гробница, скинарите, монахинята, която купуваше училищни фотографии. Сега и тези два призрака. Бе отворил кутията на Пандора, която не спираше да бълва кошмари.

Свещеникът улови погледа му.

— Не й обръщайте внимание, сине мой. Слушам ви.

Карим кротко изрече:

— Само ще ви помоля да не ме наричате „сине мой“.

— Прав сте — изсмя се човекът. — Професионална деформация. Какво разследване водите?