Пурпурните реки - Страница 30

— Посетихте ли ги втори път?

Лекарят погледна Карим. От лицето му бе изчезнала всяка жизнерадост. И полицаят внезапно разбра защо Масе така добре си спомня за това посещение. Два месеца по-късно малкият Юд е бил мъртъв. И лекарят сигурно знаеше това.

— После дойде лятната ваканция. Посетих къщата отново през септември. Семейството вече го нямаше. От един съсед разбрах, че са заминали.

— Заминали? Никой ли не ви каза, че детето е мъртво?

Лекарят поклати глава.

— Не. Съседите не знаеха нищо. За смъртта научих по-късно, случайно.

— Как?

— Когато ходих на едно погребение на гробището в Сарзак.

— На друг ваш пациент?

— Ставате неприятен, инспекторе, аз…

Карим се изправи. Лекарят отстъпи.

— Оттогава насам — каза ченгето — все се питате дали през онзи ден не сте пропуснали нещо, симптомите на някое по-сериозно заболяване. Оттогава насам живеете с несъзнателно угризение. Сигурно сте провели собствено разследване. Знаете ли как е починало детето?

— Не. Вярно е, че… проведох своето разследване, но нищо не открих. Свързах се с колеги, с болниците… Нищо. Тази история не ми излизаше от ума, разбирате ли?

— И други работи няма да ви излизат от ума.

— Какво?

Лекарят бе станал блед като компрес.

— Ще узнаете.

— Но, Господи, какво съм ви направил?

— Нищо. Просто като дете крадях колите на такива като вас…

— Ама откъде се взехте? Кой сте? Вие… Не ми показахте никакъв документ…

Карим се усмихна криво.

— Спокойно, шегувам се.

Излезе в коридора. Чакалнята бе препълнена с пациенти. Лекарят го настигна.

— Почакайте. Има ли нещо, което знаете, а аз не знам? Искам да кажа… за смъртта…

— За съжаление не.

— Какво става? Защо е това разследване след толкова години?

— Влизали са в гробницата на детето миналата нощ. И са обрали училището му.

— Кой… кой е направил това според вас?

Лейтенантът заяви:

— Не знам. Но едно е сигурно: снощните закононарушения са дърветата, които крият гората.

20

Най-напред Карим отиде на адреса, който му бе дал Масе. Къщичката вече не съществуваше. Бяха останали само обрасли със сива трева руини. След това можеше да потърси в местния кадастър името на собственика, но предпочете да отиде в Каор и да разпита Жан-Пиер Ко, фотографа на училище „Жан Жорес“, който бе направил изчезналите снимки.

Надяваше се да разгледа негативите. Сред непознатите лица трябваше да бъде и лицето на интересуващото го дете, макар да нямаше причина да го познае. Тайно разчиташе все пак на някакъв знак, който щеше да му помогне да го идентифицира.

Към шестнайсет часа паркира колата си в пешеходната зона на Каор. Каменни сводове, балкони от ковано желязо, водоливници — цялата красота на историческия град, непозната на детето от предградията, каквото беше Карим.

Откри ателието на Жан-Пиер Ко, „специалист по сватби и кръщенета“, на първия етаж на една от сградите. Стаята беше празна и полутъмна. Полицаят смътно различи окачените по стените портрети на усмихнати двойки в празнично облекло. Дежурното щастие, запечатано на фотографска хартия.

Карим съжали за обзелото го чувство на презрение. Кой беше той, та да съди тези хора? Какво можеше да предложи той, ченгето в изгнание, който никога не се бе научил да прониква под сведените клепачи на момичетата и бе превърнал цялата любов, която носеше в себе си, в твърда ядка, скрита от чуждите погледи? За Карим чувствата предполагаха смирение и уязвимост, които винаги бе отхвърлял. Винаги бе проявявал прекалена гордост и от доста време усещаше, че постепенно се изсушава в самотната си черупка.

— Ще се жените ли?

Карим се обърна към гласа.

Жан-Пиер Ко имаше сивкава и сипаничава кожа, рошави бакенбарди, които сякаш потръпваха от нетърпение в пълен контраст с оградените му от дълбоки сенки уморени очи. Човекът запали лампата.

— Не, няма да се жените — отговори си той.

Ко се приближи. Погледът му проблясваше зад очилата уморено и недоверчиво. Карим се усмихна. В този град нямаше никаква власт. Затова трябваше да изиграе картите си внимателно.

— Казвам се Карим Абдуф — заяви той. — И съм лейтенант от полицията. Провеждам разследване и имам нужда от информация.

— От Каор ли сте? — попита фотографът, повече заинтригуван, отколкото разтревожен.

— От Сарзак.

— Имате ли карта или нещо подобно?

Карим му показа картата си. Фотографът внимателно я заразглежда. Арабинът въздъхна. Знаеше, че човекът никога не бе виждал отблизо подобна карта, но това не му пречеше да се прави на копой.

— Какво искате от мен?

— Търся училищни снимки.

— Кое училище?

— „Жан Жорес“ в Сарзак. Снимки на втори и трети клас от 1981 и 1982 г., както и списъци с имената на учениците, ако случайно са се запазили. Пазите ли такива документи?

Човекът отново се усмихна.

— Пазя всичко.

— Мога ли да погледна? — попита полицаят с най-кроткия тон, който успя да изтръгне от гърлото си.

— Няма проблем, елате.

Отидоха в съседната стая, която беше още по-обширна с все същите портрети по стените. Човекът се наведе над един класьор.

— „Жан Жорес“. Ето ги.

Извади плик и прегледа съдържанието му. Бръчките на челото му се увеличиха. Прегледа го още веднъж.

— Казвате втори и трети клас от 81-а и 82-а?

— Да.

— Странно. Аз… Няма ги.

Карим потръпна. Възможно ли е крадците да са разсъждавали като него? Попита:

— Като дойдохте тази сутрин, нищо ли не забелязахте?

— Какво искате да кажете?

— Нещо като обир.

Ко се разсмя и показа камерите с инфрачервени лъчи в четирите ъгъла на ателието.