Пурпурните реки - Страница 29

— Защо се усмихвате? Карим отвърна:

— Извинете ме. От твърде отдавна очаквам това. Най-после имам истински случай, разбирате ли? Впрочем и на мен ми хрумна нещо. Пазите ли тетрадките от предишните години?

— Тетрадките?

— По мое време всеки клас имаше нещо като присъствена тетрадка, в която се записваха и отсъстващите, и домашното за другия ден…

— И тук е така.

— Пазите ли ги?

— Да. Но в тях няма списъци на учениците.

— Знам, но се записват имената на отсъстващите. Лицето на жената светна. Очите й заблестяха като огледала.

— Надявате се, че малкият Юд е отсъствал през някои дни?

— Надявам се само, че на натрапниците не им е хрумнало същото.

Директорката отново отвори шкафа с архивите. Карим извади тетрадките от интересуващите го години. Очакваше го разочарование — името на Юд Итеро не се появяваше нито веднъж.

Явно бе тръгнал по погрешна следа. Въпреки убеждението му, нищо не сочеше, че детето е учило тук.

Отново прелисти тетрадките с надеждата да открие някоя подробност, потвърждаваща, че е на прав път.

И я видя под кръглия детски почерк, с който бяха номерирани страниците на тетрадката в горния десен ъгъл. Липсваха страници. От 8 до 15 юни 1982 г.

Лейтенантът се обърна към жената:

— Донесете ми телефонен указател.

След няколко минути Карим вече се обаждаше на всички лекари в Сарзак с твърдото убеждение, че Юд Итеро е отсъствал от училище от 8 до 15 юни 1982 г. Очевидно по болест.

Разпита всички лекари, караше ги да ровят из архивите си, като всеки път произнасяше името на детето по букви. Никой не си спомняше подобна фамилия. Ченгето изруга. Провери в съседните градчета — Каяк, Тиермон, Валюк. Най-после в Камбюз, град на трийсетина километра от Сарзак, един от лекарите отговори безразлично:

— Юд Итеро. Да, разбира се. Много добре си спомням.

Карим не вярваше на ушите си.

— Много добре си спомняте след четиринайсет години?

— Елате в кабинета ми. Ще ви обясня.

19

Доктор Стефан Масе представляваше осъвременена и елегантна версия на селски лекар. Благодушно изражение, дълги бледи ръце, скъп костюм — съвършен образец на интелигентен и фин лекар, способен да прояви разбиране при всички обстоятелства. Карим го намрази от пръв поглед. Не харесваше подобни подчертано приветливи маниери.

Седна на ръба на едно кресло, без да сваля коженото си яке. Между двамата се простираше обширно лакирано бюро. Няколко леко претенциозни дреболии, компютър, лекарствен справочник. Кабинетът беше мебелиран пестеливо и правеше добро впечатление.

— Разказвайте, докторе — нареди Карим без предисловие.

— Бихте могли да ми кажете защо…

— Не. (Карим смекчи грубия си отговор с усмивка.) Съжалявам. Но не мога.

Лекарят барабанеше с пръсти по бюрото си. После се изправи. Очевидно този арабин с шарена шапка го изненадваше. По време на разговора по телефона не бе очаквал това.

— Беше през юни 82-а. Повикване като всяко друго. За малко момче… с висока температура. Това ми беше първото посещение при болен. Тогава бях на двайсет и осем години.

— Затова ли си го спомняте?

Лекарят се усмихна. С широка като хамак усмивка, която още повече раздразни Карим.

— Не. Ще разберете… Когато отидох на адреса, се оказа, че е малка къщичка в камениста равнина на петнайсет километра оттук… Пазя адреса. Ще ви го дам.

Лейтенантът мълчаливо кимна.

— С други думи къщата беше напълно изолирана. Беше ужасно горещо. Когато жената ми отвори, веднага ми се стори, че има нещо странно. Сякаш не беше на мястото си в тази селска обстановка…

— Защо?

— Не знам. В главното помещение имаше пиано и…

— Не могат ли и селяните да обичат музика?

— Не съм казал това…

Лекарят замълча.

— Май не съм ви симпатичен.

Карим вдигна поглед.

— Има ли значение?

Лекарят кимна все така приветливо. Усмивката не слизаше от лицето му, но сега в очите му имаше страх. Бе забелязал четвъртитата дръжка на глока. И може би следите от засъхнала кръв по кожения ръкав на Карим.

— Влязох в стаята на детето и нещата станаха наистина прекалено странни.

— Защо?

Лекарят сви рамене.

— Стаята беше празна. Нито една играчка, нито една рисунка, нищо.

— Как изглеждаше детето?

— Не знам.

— Не знаете?

— Не. Точно това бе най-поразителното. Жената ме прие в пълна тъмнина. Всички капаци бяха затворени. В къщата нямаше никаква светлина. Дори върху мебелите бяха опънати тъмни покривки. Беше… много мистериозно.

— Какво ви каза тя?

— Че детето й е болно. И че светлината го дразни.

— Успяхте ли да го преслушате?

— Да. На тъмно.

— Какво му беше?

— Обикновена ангина. Впрочем, спомням си…

Лекарят се наведе и постави показалец на устните си — сух, авторитетен жест, явно предназначен да впечатлява пациентите. Но Карим не се впечатли.

— Точно в този миг разбрах… Когато извадих фенерче, за да осветя гърлото на момченцето, жената ме хвана за ръката… Жестът беше толкова груб… Не искаше да видя лицето на детето.

Карим размисли. Отново се сети за празната рамка върху надгробната плоча. За кражбата на снимките.

— Какво имате предвид, като казвате груб?

— Трябваше по-скоро да кажа силен. Жената беше… неестествено силна. Впрочем тя бе висока повече от метър и осемдесет. Истински великан.

— Нейното лице видяхте ли?

— Не. Всичко ставаше в пълна тъмнина.

— После?

— Написах рецепта и си тръгнах.

— Как се държеше жената? Искам да кажа с детето си?

— Изглеждаше едновременно внимателна и разсеяна… Сега, като си помисля, нищо не беше както трябва в това посещение…