Пурпурните реки - Страница 28

Как е могъл…

Изведнъж Ниманс вдигна ръце към искрящия пейзаж, имитирайки жеста на Фани Ферера, младата алпинистка. Сега вече знаеше къде е бил убит Реми Кайоа. Знаеше къде има трийсет и пет годишна вода.

Не на земята.

Не на небето.

В ледовете.

Реми Кайоа е бил убит в ледниците на три хиляди метра надморска височина. Там, където дъждовете замръзват и остават затворени в прозрачната вечност на леда.

Там е мястото на убийството. И това вече беше нещо конкретно.

IV

17

Тринайсет часът. Карим Абдуф влезе в кабинета на Анри Крозие и постави рапорта си на бюрото му. Съсредоточен в писмото, което пишеше, последният попита, без да вдига поглед:

— Е?

— Скинарите нямат нищо общо, но са видели два силуета да излизат от гробницата. През същата нощ.

— Описаха ли ти ги?

— Не. Било е много тъмно.

Крозие благоволи да го погледне.

— Може би лъжат.

— Не лъжат. И наистина не са осквернили гробницата.

Карим замълча, после продължи:

— Имали сте свидетел, господин комисар. И не сте ми казали. Предупреждават ви, че скинарите са бродели покрай гробището през онази нощ и сте решили, че те са виновните. Но нещата са по-сложни. Ако ме бяхте оставили да разпитам свидетеля ви…

Крозие успокояващо вдигна ръка.

— Спокойно. Тукашните хора се доверяват само на местните. Нямаше да научиш и една десета от това, което ми разказаха. Само това ли разбра от бръснатите?

Карим отвърна:

— Видели са и бяла кола да потегля оттам към два часа сутринта.

— Каква кола?

— Лада. Или друга източна марка. Някой трябва да се заеме с това. Подобни коли едва ли са много в областта и…

— Защо не се заемеш ти?

— Господин комисар, знаете какво искам. Разпитах скинарите. Сега искам да направя щателен оглед на гробницата.

— Пазачът каза, че си влизал вътре.

Карим се направи, че не е чул, и попита:

— Докъде стигна разследването на гробищата?

— Доникъде. Няма отпечатъци от пръсти. Никаква следа. Ако са били вандали, явно са взели страхотни предпазни мерки.

— Не са вандали. Професионалисти са. Във всеки случай са знаели какво търсят. В тази гробница има тайна, която са искали да разкрият. Съобщихте ли на семейството? Какво казват родителите? Съгласни ли са да…

Карим млъкна. Крозие изглеждаше притеснен.

— Не открихме семейството. Няма хора с такава фамилия в града. Нито в областта.

— Погребението е извършено през 1982 г. Все трябва да има някакви документи.

— Засега не откриваме нищо.

— Смъртния акт?

— Няма смъртен акт. Поне в Сарзак.

Лицето на Карим просветна.

— Има някакъв проблем с тази гробница и с това дете. Сигурен съм. И той е свързан с обира в училището.

— Карим, имаш прекалено въображение. Има хиляди начини да се обясни тази мистерия. Може би малкият Юд е загинал в автомобилна катастрофа. Може да е починал в болница в съседен град и да е погребан тук, защото е било най-лесно. Може би майка му все още живее тук, но не носи същото име. Може би…

— Говорих с пазача на гробището. Гробницата е отлично поддържана, но никога не е видял човек да влиза в нея.

Крозие не отговори. Отвори един железен шкаф и извади отвътре бутилка алкохол с кехлибарени отсенки. Сипа си в малка чашка.

— Ако не открият семейството, ще можете ли да издействате разрешение за влизане в гробницата?

— Не.

— Тогава нека аз да потърся родителите.

— А бялата кола? А следите около гробището?

— Ще дойдат подкрепления. Те ще се справят с това.

Дайте ми няколко часа, господин комисар. За тази част от разследването. Искам да я водя сам. Крозие посочи чашката си.

— Искаш ли?

Карим поклати отрицателно глава. Крозие изпи чашката на екс и млясна с език.

— Имаш време до осемнайсет часа. Включително за да си напишеш рапорта.

18

Карим отново се обади на директорката на училището „Жан Жорес“, за да разбере дали е узнала нещо за Юд Итеро. Жената бе поискала информация от областната академия, но не бе получила нищо — името на детето не фигурираше в архивите на окръга. „Възможно е да грешите — каза тя. — Детето, което търсите, може да не е живяло в нашия окръг.“

Карим затвори и погледна часовника си. Тринайсет часът и трийсет минути. Даде си два часа, за да се порови из архивите на другите училища и да провери списъците на класовете, съответстващи на възрастта на детето.

Направи го за по-малко от час и не откри и следа от Юд Итеро. Отново се върна в училището. Беше му хрумнало нещо, докато прелистваше архивите. Жената с големите очи го посрещна с трескава възбуда.

— Поработих за вас, лейтенант.

— Слушам ви.

— Издирих имената и адресите на преподавателите, които са работили тук по онова време.

— И?

— Нямаме късмет. Бившата директорка се е пенсионирала.

— Детето е било на девет и на десет години през 81-а и 82-а година. Можем ли да открием учителките?

— Можем. Още повече, че по една случайност и двата класа са имали една и съща класна.

— Къде е тя сега?

— Не знам. Напуснала е училището в края на учебната 81–82 година.

Карим изруга. Директорката каза сериозно:

— Има нещо, което сме пропуснали.

— Какво?

— Училищните фотографии. Пазим по една групова снимка на всички класове.

Лейтенантът прехапа устни. Как не се беше сетил? Директорката продължи:

— Проверих в архива. Интересуващите ни снимки също са откраднати. Направо невероятно…

Истината се разливаше в съзнанието на полицая като изгряваща светлина. Сети се за овалната рамка, закачена върху надгробния камък. И разбра, че момченцето е било „заличено“ — взели са името му, откраднали са лицето му. Жената се обади: