Пурпурните реки - Страница 16

— Там е работата, че няма. Действал е професионалист.

— Професионалист? Какво искаш да кажеш?

— Не са някакви младоци… Влезли са в училището с шперц. И са взели много предпазни мерки. Директорката е забелязала, че нещо не е наред, иначе…

Арабинът се изправи.

— Какво са откраднали?

— Тъкмо това е най-странното. Нищо не са откраднали.

— Така ли?

— Да. Влезли са в стаята и после са се чупили… Просто така…

— И защо викаш мен?

— Грозие още не е дошъл. С Дюсар помислихме, че… че ти… Трябва да видиш това, Карим…

— Добре. Да вървим.

8

Училището „Жан Жорес“ се намираше в източната част на града, в квартала на бедните комплекси близо до индустриалната зона. Жена в тъмен пуловер ги очакваше на площадката. Директорката. Карим я поздрави и се представи. Жената го посрещна с искрена усмивка, която го изненада. Обикновено предизвикваше подозрение. Карим мислено благодари на жената за нейната непринуденост и я разгледа. Лицето й беше плоско като езеро, големите й зелени очи плуваха отгоре му като лилии.

Тя го покани да я последва. Минаха по коридор с нисък таван и стени, покрити с детски рисунки, закачени с кабарчета или изрисувани направо върху мазилката. Спряха пред открехната врата. Директорката прошепна с тайнствен глас:

— Само в тази стая са влизали.

Влязоха в кабинет, който приличаше по-скоро на чакалня. В стъклени шкафове бяха подредени многобройни регистри и дневници. Върху малък хладилник беше поставена кафе-машина. Декоративни растения покриваха дървено бюро, имитация на дъб. В стаята миришеше на влажна пръст.

— Ето вижте.

Директорката посочи една от витрините.

— Този шкаф са отворили. Тук съхраняваме архивите. На пръв поглед нищо не са откраднали. Дори не са докосвали папките.

Карим коленичи и разгледа ключалката на витрината. От десетте години разбиване на ключалки и кражби на коли бе натрупал солиден опит. Нямаше съмнение, че човекът, отворил витрината, знаеше как се прави това. Карим бе силно изненадан: защо професионалист ще прониква в първоначално училище в Сарзак? Взе един от регистрите и го прелисти. Списъци с имена, коментари на преподавателите, административни нареждания… Всеки том съответстваше на отделна година. Лейтенантът се изправи.

— Никой нищо ли не е чул?

Жената отвърна:

— Честно казано, училището не е истински охранявано. Имаме една пазачка, но…

— Кога според вас са влезли — през нощта в събота или в неделя?

— Може да е по всяко време, дори през деня. През почивните дни всеки може да влезе. Няма нищо за крадене.

— Добре. Ще трябва да минете през комисариата, за да снемат показанията ви.

— Вие сте под прикритие, нали?

— Моля?

Директорката внимателно наблюдаваше Карим.

— Ами… Дрехите ви, видът ви. Сигурно се смесвате с бандите от предградията и…

Карим се разсмя.

— По тия места не гъмжи от банди.

Директорката продължи с компетентен тон:

— Знам как се прави. Гледах един документален филм на тази тема и…

— Госпожо — прекъсна я Карим. — Надценявате градчето.

Обърна се и се отправи към вратата. Директорката го настигна.

— Няма ли да снемете отпечатъци?

Карим отвърна:

— Мисля, че ще се задоволим да снемем показанията ви и да пообиколим из квартала.

Жената изглеждаше разочарована. Отново внимателно изгледа Карим.

— Не сте от този край, нали?

— Не.

— Какво сте направили, та сте се озовали тук?

— Дълга история. Някой ден ще намина и ще ви я разкажа.

Навън Карим се присъедини към униформените полицаи, които пушеха в шепите си с вид на гузни ученици. Селие изскочи от фургона.

— Лейтенант, има нещо ново.

— Какво?

— Друг обир. Откакто съм тук, нико…

— Къде?

Селие се поколеба, изгледа колегите си.

— Ами… На гробището. Влизали са в една от гробниците.

Гробовете и кръстовете се простираха върху леко наклонен терен. Карим вдъхна мириса на роса и увехнали цветя.

— Изчакайте ме тук — промърмори той.

Надяна гумени ръкавици и си каза, че Сарзак дълго ще помни този понеделник.

Този път бе минал през дома си, за да вземе „научната“ екипировка — всичко необходимо за снемане на евентуални отпечатъци от пръсти и следи от стъпки.

Тръгна по покритите с чакъл алеи към осквернената гробница. За миг бе помислил, че става дума за истинско оскверняване като тези, които бяха зачестили във Франция през последните години. Но не — всичко беше в ред. Явно нищо не бе пипано освен гробницата. Надгробният камък бе във формата на параклис. Вратата беше само открехната. Карим коленичи и огледа ключалката. Както и в училището, крадците много внимателно бяха отворили вратата на гробницата. Полицаят опипа мястото и реши, че и този път става дума за професионалисти. Може би същите?

Отвори по-широко вратата и се опита да си представи сцената. Защо крадците си бяха дали толкова труд да не оставят следи, а не бяха затворили вратата? След миг разбра — в ключалката се бе вмъкнал чакъл и пречеше на ключа да се превърти. Тъкмо тези дребни камъчета бяха издали присъствието на осквернителите.

Карим още веднъж се запита: дали едни и същи хора бяха проникнали в училището и в гробницата? Каква връзка имаше между двете?

Надгробната плоча му помогна донякъде да си отговори. Надписът гласеше:

Юд Итеро

23 май 1972 — 14 август 1982

Карим размисли. Може би детето бе учило в „Жан Жорес“. Отново разгледа плочата. Никакъв епитаф, никаква молитва. Само малка овална рамка от остаряло сребро, монтирана в мрамора. Вътре в рамката обаче нямаше снимка.