Пурпурните реки - Страница 17

К оглавлению

— Това е женско име, нали?

Карим се обърна. Селие стоеше зад него с големите си патъци и уплашения си вид. Лейтенантът отговори с половин уста:

— Не, мъжко е.

— Да не е английско?

— Еврейско.

Селие си изтри челото.

— Господи, да не е оскверняване като в Карпантрас? Да не е замесена крайната десница?

Карим се изправи и отърка една в друга ръцете си.

— Не, не мисля. Бъди така добър, изчакай ме на портала с другите.

Селие се отдалечи, като ругаеше под нос. Карим отново заразглежда отворената врата. После се реши да влезе вътре. Приведе се и заслиза по стъпалата, като запали фенера си. Имаше чувството, че нарушава вековно табу. Не беше вярващ и се поздрави за това. Спря пред малкия ковчег от светло дърво. С пресъхнало гърло се приближи и го огледа. Беше дълъг около метър и шейсет и украсен по ъглите със сребърни арабески. В добро състояние. Карим го опипа, като си каза, че без ръкавици не би посмял да го докосне. Яд го беше, че изпитва такъв страх. На пръв поглед ковчегът не бе отварян. Захапа фенера и се приготви за по-подробен оглед, когато чу зад себе си глас:

— Какво правите тук?

Карим подскочи. Отвори уста, фенерът падна върху дървения ковчег. На вратата стоеше човек с приведени рамене и кепе на главата. Арабинът пипнешком затърси фенера си и едва изрече:

— Полиция. Аз съм лейтенант от полицията.

Човекът горе изръмжа:

— Нямате право да влизате тук.

Карим знаеше, че прави нарушение. Дори в случай като този му беше нужно писмено разрешение, подписано от семейството, или специална заповед от началството. Изкачи стъпалата и каза:

— Дръпнете се. Излизам.

Човекът се отмести. Карим погълна светлината като еликсир. Извади трицветната си карта и заяви:

— Карим Абдуф. От комисариата в Сарзак. Вие ли открихте оскверняването?

Човекът мълчеше и оглеждаше арабина с безцветните си очи — мехурчета въздух в сива вода.

— Нямате право да влизате тук.

Карим разсеяно кимна.

— Добре, добре. Хайде да не спорим. Ченгетата винаги имат право.

После продължи:

— Кажете ми какво знаете. В колко часа открихте това?

Старецът въздъхна.

— Дойдох в шест. Тази сутрин имаме погребение.

— Кога за последен път минахте оттук?

— В петък.

— Значи може да са проникнали в гробницата по всяко време през уикенда?

— Аха. Обаче си мисля да е било тази нощ.

— Защо?

— Щото валя в неделя следобед, а в гробницата няма влага… Значи вратата трябва да е била затворена.

Карим попита:

— Наблизо ли живеете?

— Никой не живее наблизо.

Арабинът огледа малкото гробище, в което цареше покой и ведрост.

— Да са идвали насам скитници?

— Не са.

— Никакви подозрителни посетители? Да е имало прояви на вандализъм? Някакви окултни церемонии?

Пазачът се изплю върху чакъла.

— Нищо такова.

— Гробница само за едно дете… Малко странно, а?

— Аха. Странно е.

— Познавате ли родителите?

— Тц. Никога не съм ги виждал.

— Бяхте ли тук през 82-а?

— Не. А оня преди мен е мъртъв. (Човекът се изкикоти.) И ние умираме сегиз-тогиз.

— Гробницата изглежда поддържана.

— Не съм казвал, че никой не идва. Казах, че не ги познавам. Разбирам ги тия неща. Знам за колко време се износват камъните и колко дълго живеят цветята, дори ако са изкуствени. Знам как се завъждат бурените и тръните и всичката тая проклетия. Та мога да кажа, че често идват да се грижат за тая гробница. Ама аз не съм видял кьорав човек.

Карим отново се наведе и разгледа малката рамка.

— Имам чувството, че са откраднали снимката на детето.

— А? Май да.

— Спомняте ли си лицето му? Лицето на детето?

— Не.

Карим се изправи и свали ръкавиците си.

— През деня ще дойде научен екип да вземе отпечатъци. Така че отменете днешната церемония. Кажете, че ще има изкопни работи или е протекла вода, каквото и да е. Не искам никого тук днес, разбрахме ли се? Най-малко журналисти.

Старецът кимна с глава.

9

Преди да отиде в управлението и да състави рапорта си, Карим мина през училището и попита директорката:

— Учило ли е тук момче на име Юд Итеро през осемдесетте години?

— Имате ли вече някаква следа, инспекторе?

— Моля ви, отговорете на въпроса ми.

— Ами… Трябва да погледна в архивите.

— Да вървим тогава. Веднага.

Директорката отново въведе Карим в малкия кабинет с декоративните растения.

— През осемдесетте, казвате? — попита тя, като прокара пръст по регистрите, подредени зад стъклото.

— 82-а, 81-а и тъй нататък — отвърна Карим.

Внезапно забеляза, че жената се колебае.

— Какво има?

— Странно. Не бях забелязала тази сутрин…

— Какво?

— Регистрите… От 81 и 82… Изчезнали са.

Карим се приближи до шкафа и сам разгледа кафявите томове, подредени вертикално. Върху всеки том бе изписана година. 1979, 1980… Следващите два наистина липсваха.

— Какво точно има в тези регистри? — попита той, докато прелистваше един.

— Списък на учениците. Бележки на преподавателите. Това са всъщност дневниците на класовете.

Карим разтвори регистъра за 1980 г. и разгледа списъците на учениците.

— Ако детето е било на осем години през 1980-а, в кой клас щеше да е?

— Втори. Или дори трети.

Карим прочете съответните списъци. В тях нямаше Юд Итеро. Попита:

— Има ли други документи в училището за класовете от 81-а и 82-а?

Директорката размисли.

— Ще трябва да видя горе. Например регистрите на стола. Или докладите за медицинските прегледи. Всичко е подредено на тавана. Елате с мен. Там никой не стъпва.

Двамата бързо изкачиха покритите с линолеум стълби. Жената изглеждаше силно възбудена от случая. Тръгнаха по тесен коридор и стигнаха до желязна врата, пред която директорката поразено спря.