Пурпурните реки - Страница 15

Карим прекоси фоайето с изкормени пощенски кутии, изтича по стълбите и през грохота на колите по магистралата долови специфичния ритъм на рапа. Усмихна се, като позна парчето. С един ритник издъни вратата и каза само: „Полиция.“ Във вените му нахлу адреналин. За пръв път си играеше на ченге, без да го е страх.

Тримата се вцепениха. Апартаментът беше пълен с боклуци, стените бяха почти разрушени, отвсякъде стърчаха тръби, върху прокъсан матрак се кипреше телевизор. Последен модел Сони, явно откраднат предишната нощ. На екрана течеше порнофилм.

Карим усети, че тялото му се раздвоява и се понася из стаята. С ъгъла на окото си видя струпани радиокасетофони от коли. Видя разкъсани пакетчета от дрога върху обърнат кашон. Видя и пушка-помпа сред кутии с патрони. Веднага разпозна Донато по снимката, която носеше в джоба си — бледо лице, светли очи, изпъкнали скули, множество белези. Все още не бе извадил оръжието си.

— Калдер, Мазюро, изчезвайте.

Двамата трепнаха, като чуха имената си. Поколебаха се, спогледаха се с разширените си зеници, после се юрнаха към вратата. Донато посегна към пушката. Карим настъпи ръката му в момента, когато сграбчваше приклада, а с другия крак го срита в лицето. Ставата на ръката изпука. Донато дрезгаво изкрещя. Карим го вдигна и го опря в стария матрак.

Извади автомата си и уви ръката си с оръжието в прозрачен найлонов плик. Донато вдигна очи.

— Какво… мамка му… какви ги вършиш?

Карим се усмихна.

— Гилзите, мой човек. Никога ли не си виждал това по телевизията? Много е важно да не се оставят гилзите.

— Но какво искаш? Ченге ли си? Сигурен ли си, че си ченге?

Карим каза:

— Марсел ме изпраща.

— Кой?

Ченгето прочете в погледа на Донато неразбиране — той явно не си спомняше за човека, когото бе изтезавал до смърт. В замаяната му памет Марсел не съществуваше, никога не беше съществувал.

— Поискай му прошка.

— К-к-какво?

Карим насочи увитото си оръжие.

— Поискай прошка от Марсел! — извика той.

Човекът, който щеше да умре, изкрещя:

— Прости ми! Прости ми, Марсел! Мамка му мръсна! Прости ми, Марсел! Аз…

Карим стреля два пъти в лицето му. Извади куршумите от матрака, прибра горещите гилзи в джоба си и излезе, без да се обръща.

Така се сбогува с Нантер, града, от който бе научил всичко.

След няколко седмици младият полицай се обади в комисариата, за да се осведоми докъде е стигнало разследването. Научи това, което вече знаеше. Донато бил убит с два куршума калибър 9, но не бяха открили нито куршумите, нито гилзите. Другите двама бяха изчезнали. Случаят бе приключен. За ченгетата. И за Карим.

Арабинът поиска да го зачислят към бригадата по проследяването и залавянето на местопрестъплението. Но му предложиха Шеста дивизия — антитерористичната бригада. Идеята беше да го внедрят сред ислямските интегристи в проблемните предградия. Ченгета араби се срещаха твърде рядко, за да не се възползват от услугите му. Той отказа. Дума да не става, че ще си играе на информатор, дори сред фанатизирани убийци. Карим искаше да навлезе в царството на нощта, да преследва убийците, да се среща с тях на собствения им терен и да преоре паралелния свят, към който сам принадлежеше. Не оцениха отказа му. След няколко месеца Карим Абдуф, възпитаник на полицейската школа в Кан-Еклюз, никому неизвестен убиец на един наркоман психопат, бе преместен в Сарзак в департамента Лот.

Лот. Област, в която влаковете не спираха. В която призрачни села изникваха след завоя като каменни цветя. Край на пещерите, където дори на туристите се предлагаха троглодити — дефилета, пропасти, скални рисунки… Този край обиждаше личността на Карим. Той беше арабин от предградията, човек на улицата и нищо не можеше да му е по-чуждо от това скапано провинциално градче.

Оттогава започна жалкото му всекидневие — скучни до смърт дни, през които изпълняваше детински задачи. Протокол на пътно произшествие, задържане на дребен крадец в търговската зона, разобличаване на някой авантаджия в туристическите обекти…

И младият арабин заживя в мечтите си. Беше се снабдил с биографиите на известни ченгета. При всяка възможност ходеше в библиотеките във Фижак и Каор и събираше материали от вестниците за разследвания, за различни произшествия, за всичко, което му напомняше истинския му занаят на полицай. Четеше също стари бестселъри, спомени на гангстери… Абонира се за професионалните списания на полицията, за специализирани издания по балистика и нови оръжейни технологии. Цяло едно море от хартия, в което Карим постепенно потъваше.

Живееше сам, спеше сам, работеше сам. В управлението, което несъмнено беше едно от най-малките във Франция, се бояха от него и го мразеха. Колегите му го наричаха Клеопатра заради плитките. Мислеха го за интегрист, защото не близваше алкохол. Приписваха му особени наклонности, защото след нощните патрули винаги отказваше задължителното отбиване у Силви.

Зазидан в самотата си, Карим броеше дните, часовете, секундите и можеше да прекара цял уикенд, без да отвори уста.

Един понеделник на вратата му се позвъни. Карим инстинктивно погледна часовника си. 7:45. Отвори.

Беше Селие, от кварталните полицаи. Карим не му предложи чай, нито дори стол. Попита:

— Какво има?

Мъжът отвори уста и измънка:

— Ами… училището. Малкото училище.

— Какво училището?

— „Жан Жорес“. Обрали са го… тази нощ.

Карим се усмихна. Бандитчетата от съседния квартал най-вероятно бяха безчинствали в първоначалното училище, колкото да се занимават с нещо.

— Има ли много щети? — попита, докато се обличаше. Униформеният полицай с неодобрение наблюдаваше дрехите, които Карим навличаше: тениска, дънки, спортно яке, после кожено яке като на боклукчия от петдесетте години.