Пурпурните реки - Страница 62

Ниманс се поколеба, после каза:

— Искам да знам открихте ли във фишовете имената на родителите си. Или на баба ви и дядо ви.

— Не. Защо питате?

Комисарят стана, без да отговори. Сега и двамата бяха прави, като на дуел, като два противоположни полюса. Ниманс видя бинтованата си глава в едно огледало в другия край на стаята. Обърна се към младата жена и смутено прошепна:

— Благодаря. И извинявайте за въпросите.

Взе палтото си и изрече:

— Колкото и невероятно да ви се струва, мисля, че тези фишове са коствали живота на един от полицаите, който участваше в разследването. Един млад лейтенант в началото на кариерата си. Той е искал да разгледа тези документи. И мисля, че са го убили, за да му попречат.

— Това е смешно.

— Ще видим. Отивам в архива, искам да сравня фишовете с медицинските досиета.

Вече навличаше подгизналото си палто, когато младата жена го спря.

— Няма да обличате тази ужасна дреха. Почакайте. Излезе от стаята, после се върна. Носеше фланелка, пуловер, подплатено сако и непромокаем панталон.

— Няма да ви отива — уточни тя, — но поне е сухо и топло. И главно, сложете това.

С един жест нахлузи върху главата му качулка от полиестер. Изненадан, Ниманс комично завъртя очи. Двамата едновременно избухнаха в смях.

За миг съучастничеството им се възстанови. Но полицаят сериозно каза:

— Трябва да тръгвам. Да продължа работата. Да отида в архива.

Не успя да реагира. Фани го прегърна и го целуна по устните. Усети, че го облива топлина. Не знаеше дали от треската или от нежността на езичето, което се плъзгаше между устните му, горещо като жарава. Затвори очи и прошепна:

— Разследването. Трябва да го продължа.

Но раменете му вече бяха притиснати о пода.

X

51

Вратата все още бе открехната. Карим нахлузи ръкавици и я отвори. Запали фенера си и се вмъкна в гробницата. Слезе приведен по стъпалата и си каза: „Вече нямам избор.“ Фенерът освети повърхността на черна вода. Дъждът бе проникнал вътре и бе напълнил гробницата до половина.

Задържа дъха си и нагази във водата. Внезапно главата му се удари в ковчега. Извика, обзет от паника, после се завъртя, забави движенията си, опитвайки се да се успокои. Тогава видя малкия ковчег, който плуваше във водата като лодка.

Повтори си: „Нямам избор.“ Заобиколи ковчега и забеляза нещо, което не бе видял сутринта, когато пазачът го бе изненадал. Около винтовете боята се бе олющила. Някой явно бе отварял ковчега. Извади от джоба си сгъваеми клещи, чиито два края се съединяваха и образуваха отвертка, и се зае с винтовете.

Постепенно капакът се размърда. Карим с мъка го повдигна — водата вече стигаше до раменете му, — обърса очите си с ръкава и се взря в ковчега.

В ковчега нямаше скелет на дете. Не беше и празен, нито имаше следи от оскверняване. Бе пълен до ръба с малки кости, остри и белезникави. Нещо като гробница на гризачи. Хиляди изсъхнали скелети. Остри като нокти муцуни. Тънки като кибритени клечки костици.

С разтреперани крака Карим протегна ръка към костницата. Тогава чу глас зад гърба си.

— Не трябваше да се връщаш, Карим.

Нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой говори.

— Крозие, не ми казвайте, че сте замесен.

Гласът продължи:

— Не биваше да ти давам това разследване.

Карим хвърли поглед към вратата на гробницата — силуетът на Анри Крозие ясно се очертаваше на светлината. Държеше в ръка MR 73 — същото оръжие като на Ниманс. С шест куршума в барабана. Карим попита:

— Мога ли поне да изляза от тази гнус?

Крозие направи знак с оръжието си.

— Ела насам. Но бавно. Много, много бавно.

Карим се плъзна във водата и изкачи стъпалата. Крозие се отдръпна, като все още държеше револвера си насочен към арабина. Мокър до кости, Карим се изправи до комисаря и отново попита:

— Каква е вашата роля във всичко това? Какво знаете?

Крозие помълча, после изрече:

— Беше през 1980-а. Когато пристигна, веднага я забелязах. Това си е моят град, малкия. Моята територия. А по онова време бях, кажи-речи, единственото ченге в Сарзак. Тази жена, толкова хубава, толкова висока, идваше да заеме поста си на учителка… Веднага се досетих, че не й е чиста работата…

Карим подхвърли:

— Крозие, окото на Сарзак.

— Аха. Проучих я. Разбрах, че е с дете. Успях да й вляза под кожата. Всичко ми разказа. Разправяше, че дяволите искат да убият детето й.

— Това ми е известно.

— Обаче не ти е известно, че аз реших да закрилям това семейство. Снабдих ги с фалшиви документи и…

Карим имаше чувството, че се взира в бездна.

— Кои бяха дяволите?

— Един ден дойдоха двама мъже. Уж търсеха стари учебници в училищата. Идваха от Гернон, откъдето идваше и Фабиен. Веднага разбрах, че те са дяволите…

— Как се казваха?

— Кайоа и Сертис.

— Подигравате ли ми се? По онова време Реми Кайоа и Филип Сертис са били по на дванайсет години!

— Не бяха Реми и Филип. Казваха се Етиен Кайоа и Рене Сертис. Трябва да бяха на около четирийсет. С костеливи лица и фанатични очи.

Ясно. Как не се беше сетил? „Грехът“ на пурпурните реки се разпростираше върху няколко поколения. Преди Реми Кайоа е бил Етиен Кайоа. Преди Филип Сертис — Рене Сертис. Карим прошепна:

— После?

— Поиграх си на лошо ченге. Проверка на документите и тъй нататък. Но нямаше в какво да ги упрекна. Тръгнаха си, без да открият Фабиен и детето й. Поне така си мислех. Но когато Фабиен разбра, че те бродят из Сарзак, веднага реши да избяга. Не й задавах въпроси. Унищожихме сума ти документи, страници от тетрадки, всичко заличихме, Фабиен бе променила самоличността на детето си, но…