Пурпурните реки - Страница 41

— Беше много висока, поне метър и осемдесет, и много силна. С широки рамене. Така и не видях лицето й, но си спомням, че косата й беше черна и къдрава. Носеше и очила с дебели рамки. Винаги облечена в черно. С някакви пуловери, памучни или вълнени…

— А бащата на Юд? Никога ли не ви е говорила за него?

— Не, никога.

— Колко пъти идва при вас?

— Четири или пет. Винаги в неделя. Сутринта. Даде ми списък с имена и адреси — на фотографа, на семействата, които биха могли да имат снимки. Прибирах снимките през седмицата. Откривах семействата и лъжех, крадях. Подкупих фотографа с парите, които тя ми даде…

— Тя взимаше ли снимките след това?

— Не. Нали ви казах? Искаше аз да ги изгоря. Когато идваше, просто зачеркваше имената от списъка. След като зачеркна всички, като че ли се поуспокои. И изчезна завинаги. А аз потънах в мрака. Избрах тъмнината, самотата. Само Божият поглед ми е поносим. Оттогава всеки ден се моля за онова момченце. Аз…

Тя млъкна, сякаш изведнъж я осени някаква скрита истина.

— Защо сте дошли? Защо разпитвате? Господи, да не би Юд…

Карим стана.

— Направили сте каквото е трябвало. Но не е свършило работа — каза той глухо. — Момченцето е починало месец по-късно. Не знам при какви обстоятелства. Не знам защо. Но жената не е била толкова луда. А снощи гробът на Юд в Сарзак беше осквернен. Сега съм почти сигурен, че това е дело на дяволите, от които се е страхувала тогава. Тази жена е изживяла истински кошмар, сестро. И кошмарът започва отново.

Сестрата изстена и сведе още повече глава. Карим продължи с по-висок глас:

— Аз съм полицай без много опит, сестро. Бях гамен, сега съм самотник. Но в известен смисъл снощните мръсници нямат късмет с мен. Защото съм дал обещание на момченцето, разбирате ли? Защото идвам от никъде и нищо и никой не може да ме спре. Защото се бия за собственото си знаме, схващате ли? За собственото си знаме!

Полицаят се наведе напред.

— Сега е моментът добре да размислите, сестро. Спомнете си нещо, каквото и да е, което да ме насочи. Трябва да тръгна по следите на майката на Юд.

Монахинята поклати отрицателно глава.

— Нищо не знам.

— Помислете! Къде бих могъл да намеря жената? Къде е отишла след Сарзак? И къде е била преди това? Дайте ми някоя подробност, нещо, което да ми позволи да продължа разследването!

Сестра Андре сподави риданията си.

— Аз… мисля, че тя идваше с него.

— С него?

— С детето.

— Вие видяхте ли го?

— Не. Оставяше го в града, близо до гарата, в един увеселителен парк. Паркът все още съществува, но никога не съм имала смелостта да отида там при панаирджиите… Може би някой от тях ще си спомни за момченцето… Това е всичко, което мога да ви кажа…

— Благодаря ви, сестро.

32

Увеселителният парк бе разположен край железопътната линия на изхода на малкия пуст град. Нямаше зяпачи, никакъв посетител не идваше тук в понеделник вечер.

Карим влезе вътре. Едно голямо колело бавно се въртеше. По спиците му бяха накачени лампички, половината от които не светеха. Под плющящите на вятъра сенници се виждаха томболи, стрелбища… Потискаща картина.

Абдуф неубедено започна да разпитва панаирджиите. Спомена името на детето — Юд Итеро, датата — юли 82-а. Понякога изобщо не получаваше отговор, или само някакво отрицателно ръмжене. Други недоволно питаха: „Преди четиринайсет години? Още нещо да искате?“ Карим се почувства обезсърчен. Кой би могъл да си спомни? Колко ли пъти е идвал Юд тук? Три, четири, най-много пет?

Въпреки това съвестно обиколи целия парк. Вече се готвеше да тръгва, когато забеляза малък цирк. Отправи се натам — не беше истински цирк, по-скоро палатка, в която се изпълняваха някои циркови номера.

Влезе вътре и застина пред ослепителната гледка — пламъци, глух пукот, мирис на бензин. Бяха гълтачи на огън, които се придвижваха в кръг, изпълнявайки странен балет. Глътка бензин. Пламъци. Нова глътка. Нови пламъци.

Карим седна на една от дървените пейки и се взря в начинаещите дракони. Усещаше, че трябва да остане тук, да разпита тези мъже. Не знаеше защо. Накрая един от тях благоволи да го забележи.

— От нашите ли си? — попита.

— От вашите?

— Аха. Панаирджия ли си? Работа ли търсиш?

— Не. Ченге съм.

— Ченге значи. Не приличаш на такъв.

— Зависи от представата ти за ченге.

— Какво искаш?

Карим не отговори. Обгърна с поглед платнения купол, манежа, после си каза, че през 82-а този млад мъж трябва да е бил на петнайсетина години. Попита:

— Преди четиринайсет години беше ли вече тук?

— Ами да. Циркът е на моя старец.

Карим бързо произнесе:

— Търся едно момченце, което може би е идвало тук по онова време. През юли 82-а. Няколко недели подред. Търся хора, които да си спомнят за него.

Гълтачът на огън се вгледа недоверчиво в очите на Карим.

— Сериозно ли говориш, човече?

— Нямам ли такъв вид?

— Как се е казвало момчето ти?

— Юд. Юд Итеро.

— И си въобразяваш, че някой ще си спомни за хлапе, което може би е минало оттук преди четиринайсет години?

Карим се изправи.

— Добре. Остави.

Младият човек внезапно го хвана за якето.

— Юд идва тук няколко пъти. Гледаше ни, докато репетирахме. Беше като хипнотизиран.

— Какво?

— Човече, беше ужасно горещо лято. С Юд бяхме почти на една възраст. Играехме заедно. Научих го да гълта огън. Детски истории.

— И ти си спомняш за него сега, след четиринайсет години?

— Нали на това се надяваше?

Ченгето повиши тон:

— Питам те как така си спомняш.

— Спомням си, защото у Юд имаше нещо по-особено.