Пурпурните реки - Страница 40

— Явно не познавате разписанието на кармелитките. В деветнайсет часа четем молитвите си.

В трапезарията трийсетина монахини вечеряха и разговаряха помежду си. Някои от тях погледнаха към полицая, поусмихнаха се, но никоя не прекъсна разговора си. Подканен от възрастната монахиня, Карим седна в края на дългата маса пред чиния със супа.

— Хапнете, сине мой. Голямо момче сте…

Пак „сине мой“. Но на Карим сърце не му даваше да скастри сестрата. Сведе очи над чинията и се сети, че не е ял от вчера. Изгълта супата, после изяде няколко филии хляб със сирене. Храната имаше особения приятен вкус на домашното производство. Вдигна поглед и срещна погледа на сестрата, която тихо каза:

— Говорехме за прическата ви…

— И какво?

Сестрата се засмя.

— Как ги сплитате тези плитки?

— Те са естествени — обясни Карим. — Ситно къдравите коси от само себе си се сплитат, ако не ги подрязвате. В Ямайка мъжете никога не се подстригват, нито се бръснат. Това противоречи на религията им, като при равините. Когато плитките станат достатъчно дълги, те ги запълват с пръст, за да станат по-тежки и…

Карим млъкна. Спомнил си бе повода за посещението си. Понечи да заговори, но сестрата го попита със сериозен глас:

— За какво сте дошли, сине мой? Защо носите пистолет под якето си?

— От полицията съм. Трябва да видя сестра Андре. На всяка цена.

Жената каза:

— Добре. Ще ви заведа при нея. Елате с мен.

Ченгето се поклони на монахините в знак на признателност и последва монахинята. Внезапно тя се обърна.

— Знаете, нали?

— Какво?

— Можете да й говорите, но не можете да я виждате. Можете да я слушате, но не можете да се приближавате до нея. Сестра Андре даде обет за вечен мрак. Не сме я виждали от четиринайсет години. Трябва вече да е ослепяла.

Сестрата отключи една врата и се оттегли. Карим пристъпи няколко крачки в тъмното помещение. В дъното, в нещо като ниша сестра Андре стоеше напълно неподвижна.

31

Беше свела глава и воалът изцяло закриваше лицето й. Карим разбра, че няма да го види и внезапно получи нещо като просветление. Сестрата и момченцето може би имаха някакъв белег по лицата си, показващ родство. Може би бяха майка и син. Тази мисъл така завладя съзнанието му, че не чу първите думи на жената.

— Какво казахте? — прошепна той.

— Попитах ви какво искате.

Гласът бе плътен, но нежен.

— Сестро, аз съм от полицията. Дойдох да поговорим за Юд.

Тъмният воал дори не потрепна.

— Преди четиринайсет години — подзе Карим — в градче, наречено Сарзак, вие сте откраднали или унищожили всички снимки на едно момченце — Юд Итеро. В Каор сте подкупили един фотограф. С измама сте вземали снимките от децата. Предизвиквали сте пожари, вършили сте кражби. И всичко това, за да заличите едно детско лице. Защо?

Сестрата не помръдваше.

— Изпълнявах заповеди — изрече тя накрая.

— Заповеди? Чии?

— На майката на детето.

Карим усети, че го полазват тръпки. Знаеше, че жената казва истината. И веднага се отказа от предположението си, че тя самата е майката на момченцето.

— Слушам ви — каза той.

— Тя дойде при мен една неделна вечер през юни 82-а.

— Познавахте ли я?

— Не. Разговаряхме точно тук. Не видях лицето й. Не ми каза името си. Само ме помоли да й помогна. Имала нужда от мен за някаква специална мисия… Искаше да унищожа училищните снимки на детето й. Искаше да заличи всяка следа от лицето му.

— Защо?

— Беше луда.

— Моля ви се. Намерете друго обяснение.

— Казваше, че детето й е преследвано от дяволи.

— От дяволи?

— Така се изразяваше. Казваше, че търсят лицето му…

— Никакво друго обяснение ли не ви даде?

— Не. Казваше, че синът й е прокълнат. Че лицето му е доказателство, улика. Че тя и синът й са спечелили две години, но нещастието отново ги е застигнало, дяволите отново бродят наоколо. Думите й бяха лишени от смисъл. Луда. Беше напълно луда.

Карим поглъщаше всяка дума. Не разбираше каква е тази история с „доказателството“, но едно му беше ясно — двете години отсрочка бяха прекараните в Сарзак, в най-дълбока анонимност. Откъде всъщност идваха тези хора?

— Ако малкият Юд наистина е бил преследван, защо е поверила тази тайна мисия на монахиня, за която всички ще си спомнят?

Жената не отговори.

— Моля ви, сестро — прошепна Карим.

— Казваше, че е опитвала всичко, за да скрие детето си, но дяволите били по-силни. Казваше, че единственото, което й остава, е да прогони нечистата сила от лицето на детето.

— Какво?

— Според нея точно аз трябвало да взема снимките и да ги изгоря. И така да прогоня нечистата сила. Да освободя лицето на сина й.

— Нищо не разбирам.

— Жената беше луда, нали ви казах.

— Но защо вие? Господи, та вашият манастир е на повече от двеста километра от Сарзак!

— Беше ме търсила. Беше ме избрала.

— Какво искате да кажете?

— Не винаги съм била кармелитка. Преди да почувствам призванието, имах семейство. Наложи се да напусна съпруга си и малкия си син. Жената мислеше, че точно заради тях ще погледна благосклонно на молбата й. И беше права.

Карим настоя:

— Не ми казвате всичко. Ако сте мислели, че тази жена е луда, защо сте й се подчинили? Защо сте изминали стотици километри заради няколко снимки? Защо сте лъгали, крали, горили?

— Заради детето. Въпреки безумието на тази жена, въпреки абсурдните й приказки, аз… усещах, че детето е в опасност. И че единственият начин да му се помогне е като се изпълнят желанията на майка му. Поне за нейно успокоение.

Абдуф преглътна.

— Разкажете ми за майката. Как изглеждаше?