Пурпурните реки - Страница 20

— В кошчето за боклук до хладилника…

— Само да мръднеш и си мъртъв!

Карим тръгна назад, насочил оръжието си едновременно към ранения скинар и неподвижните силуети до стената. С лявата си ръка изсипа кошчето — хиляди хапчета се разпиляха по пода, както и няколко туби лепило. Вдигна тубите, отвори ги и прекоси стаята. Очерта с лепилото лъкатушна линия точно зад гърбовете на скинарите, като не пропускаше да ги изрита в краката, в кръста, и да прати на безопасно разстояние ножовете им.

— Обърнете се. Вземете тубите. Помпайте. И се целете в линията.

Лепилото избликна от тубите. При третото стискане ръцете бяха окончателно залепнали една в друга.

Карим се доближи да първия си нападател. Седна с кръстосани крака в поза „лотос“ и пое дълбоко въздух, за да се успокои. Попита:

— Къде бяхте снощи?

— Не… не сме ние.

Карим наостри уши. Беше унизил скинарите, за да им даде урок, и сега поставяше въпросите си съвсем формално. Бе сигурен, че тия тъпанари нямат нищо общо с оскверняването на гробището. Само че този скинар като че ли вече знаеше какво се бе случило.

— За какво говориш?

Бръснатата глава се облегна на лакът.

— Гробището… Не сме ние.

— Откъде знаеш за гробището?

— Ние… минахме оттам.

На Карим му хрумна нещо. Крозие имаше свидетел. Някой му бе съобщил тази сутрин, че скинарите са бродели около гробището. И комисарят го беше изпратил при тях, без да му каже и дума. Щеше да си разчисти сметките с него по-късно.

— Разказвай.

— Мотаехме се натам…

— В колко часа?

— Не знам. Може би към два…

— Защо?

— Ами… Бяхме тръгнали ей така… Минахме покрай гробището… Вратата беше отворена… Видяхме сенки… Някакви типове излизаха от гробницата…

— Колко бяха?

— Двама, мисля.

— Можеш ли да ги опишеш?

Раненият се изсмя.

— Човече, бяхме толкова друсани…

— Можеш ли да ги опишеш?

— Не! Беше тъмно…

Карим размисли. Явно ставаше дума за професионалисти.

— И после?

— Хвана ни шубето… и се ометохме…

— Само това ли? Нищо друго ли не забелязахте?

— Нищо… В два сутринта…

Карим си представи пустия път с един-единствен фенер и бандата бръснати глави, надрусани до козирката и ревящи нацистки химни. Повтори:

— Помисли още.

— Малко по-късно… мисля, че видяхме източна кола, лада или нещо подобно… движеше се в обратна посока… Идеше от гробището…

— Какъв цвят?

— Бяла…

— Нещо особено?

— Беше кална…

— Видя ли номера?

— Я па тоя. Да не сме ченгета…

Карим го изрита в корема. Онзи се сгърчи и изстена. Лейтенантът се изправи и изтупа джинсите си. Чуваше как другите стенат зад гърба му. По ръцете им вече сигурно имаше изгаряния от трета или четвърта степен. Карим заключи:

— Ще отидеш в управлението в Сарзак. Днес. За да подпишеш показанията си. Кажи им, че аз те пращам. Така ще бъдат по-любезни.

Скинарят кимна, после хвърли към Карим поглед на подгонено животно.

— Защо… защо правиш това, човече?

— За да си спомняш — прошепна Карим. — Ченгето е винаги проблем за такива като вас. А арабското ченге е страхотен проблем. Опитай се още веднъж да посегнеш на арабин и ще се запознаеш с проблема. (Отново го изрита.) Из основи.

Карим взе глока си и напусна склада. Метна се в колата и рязко потегли. Спря няколко километра по-нататък, за да се успокои и размисли. Значи оскверняването беше станало преди два часа сутринта. Осквернителите бяха двама и може би караха източна кола. Погледна часовника си — време бе да си напише рапорта. Беше си изпълнил задачата. Сега Крозие трябваше да му отпусне юздите. Щеше да води разследването по свой начин — да се занимае например с момченцето, изчезнало през 1982 година.

III

11

„Огледът на вътрешната страна на гръдния кош показва дълги порезни рани, несъмнено направени с остър инструмент. Налице са и други подобни рани на раменете и по ръцете…“

Съдебният лекар Марк Костес беше млад, с очила, с остри черти и разсеян поглед. Ниманс веднага го хареса. Разпозна в него влюбения в работата си човек, може би недостатъчно опитен, но с много хъс. Костес четеше заключението си с равен глас:

„Многобройни изгаряния — по гърдите, раменете, хълбоците, ръцете. Наброяват се около двайсет и пет подобни белези, много от които на същите места като по-горе описаните срезове…“

Ниманс попита:

— Какво значи това?

Докторът стеснително го погледна иззад очилата си.

— Мисля, че убиецът е обработвал раните с огън. Изливал е върху раните малки количества бензин и го е запалвал.

Ниманс обходи стаята на първия етаж на факултета по психология и социология, където бе настанил щаба си. На това дискретно място бе пожелал да се срещне със съдебния лекар. Капитан Барн и лейтенант Жоано също присъстваха, кротко седнали на студентските пейки.

— Продължавайте.

„… Установени са също многобройни хематоми, едеми, фрактури. Само върху гърдите има осемнайсет хематома. Четири ребра са счупени. Двете ключици са направо раздробени. Както и три пръста на лявата ръка и два на дясната. Гениталиите са посинели от нанесените удари.

Използван е железен или оловен прът, дебел около седем сантиметра. Трябва, разбира се, да се вземат под внимание нараняванията, причинени от пренасянето на трупа и «вграждането» му в скалата…“

Ниманс огледа присъстващите — отбягващи погледи и покрити с капчици пот слепоочия.

„Лицето е недокоснато. По тила няма видими белези от рани…“

Полицаят попита:

— По лицето не са ли нанасяни удари?

— Не. Изглежда дори, че убиецът е избягвал да го докосва.