Пурпурните реки - Страница 13

— Все едно дали ви харесва или не, но хора като мен ловят убийците. Хора като мен могат да отмъстят за съпруга ви.

За миг чертите на жената се вкамениха, после брадичката й затрепери и тя избухна в ридания. Ниманс тръгна към вратата.

— Ще го хвана — каза той.

На вратата удари с юмрук по стената и подхвърли през рамо:

— Кълна ви се — ще хвана кучия син, който е убил мъжа ви.

Светлината навън го заслепи. Пред очите му заиграха черни петна. Опита се да върви спокойно към колата, докато петната се превърнаха в лица на жени. Фани Ферера, брюнетката. Софи Кайоа, блондинката. Две силни, интелигентни и агресивни жени. Жени, каквито полицаят най-вероятно никога нямаше да прегръща.

Влезе в колата и по навик провери пейджъра си.

Екранът мигаше — съдебният лекар току-що бе завършил аутопсията.

II

7

Призори на същия ден, на двеста километра оттам в западна посока лейтенантът от полицията Карим Абдуф дочиташе труд по криминология за употребата на генните отпечатъци при разследването на изнасилвания и убийства. Тухла от шестстотин страници, която го бе държала буден през цялата нощ. Сега се взираше в цифрите на кварцовия будилник, който звънеше — 07:00.

Карим въздъхна, захвърли книгата на другия край на стаята, след това отиде в кухнята да сложи чая. Върна се в дневната — тя му беше и трапезария, и спалня — и се загледа в мрака навън през балконската врата. Залепи чело в стъклото и се опита да изчисли шансовете си да извърши генетично разследване в затънтения край, където го бяха преместили. Клоняха към нула.

Горчивина бе заседнала на гърлото на младия алжирец. И в най-престъпното си юношество бе успявал да избегне затвора. А ето че сега, когато бе станал ченге, го бяха запрели в къде-къде по-гаден затвор — смазано от скука провинциално градче. Затвор без зидове и решетки. Психологически затвор, който бавно го убиваше.

Карим се размечта. Видя се как лови серийни убийци благодарение на анализи на ДНК и на специални компютърни програми като в американските филми. Представи си, че оглавява научен екип, проучващ генетичната картография на престъпниците. След много изследвания специалистите успяват да открият нещо като пролука в хромозомната верига и установяват, че именно тя е ключът към престъпните наклонности. По едно време наистина бе ставало дума за двоен Y хромозом, присъщ на убийците, но това не се оказа вярно. В мечтата на Карим фигурираше нова „правописна грешка“, която лично той откриваше. Внезапно младият полицай потръпна.

Знаеше, че ако тази „грешка“ съществува, тя с положителност е вписана и в неговите гени.

За Карим думата „сирак“ никога не бе означавала нещо. Човек може да съжалява само за това, което е преживял, а алжирецът не бе преживявал нищо що-годе наподобяващо семеен живот. Първите му спомени бяха от кътче, покрито с линолеум, и черно-бял телевизор в дома за сираци на улица Морис Торез в Нантер, в грозния и безцветен квартал на детството му.

Карим бе изоставено дете. Или намерено. В зависимост от гледната точка. Във всеки случай не познаваше родителите си и във възпитанието, което получи по-късно, нищо не напомняше за произхода му. Не говореше добре арабски, имаше съвсем смътна представа за Исляма. Юношата бързо се бе отегчил от добрата воля и простотата на възпитателите и бе избягал от дома, за да отиде в града.

Тогава откри Нантер — безкрайна територия с широки булеварди, заводи, административни сгради, с неспокойни, зле облечени минувачи, свикнали да мислят за бъдеще, което ни най-малко нямаше да е сияйно. Но мизерията шокира само богатите. Карим не забелязваше бедността, която властваше в този град и прозираше във всичко — от най-обикновения материал до издълбаните от бръчки лица.

Напротив, запазил бе трогателни спомени от онова време. Времето, когато бъдещето още не съществува. Тринайсетте години. Първите приятели. Първите мацки. Най-парадоксалното бе, че в самотните години на юношеството Карим се научи да обича и да споделя. След детството в сиропиталището, юношеството му бе предложило втори шанс да се отвори за хората, за света. Спомняше си този период с кристална яснота. Дългите часове в бирариите с приятелите, безкрайните мечтания за някое девойче, забелязано на стълбите пред училището.

Абдуф винаги бе знаел, че Нантер е тъжен и безперспективен град. Но откри също така, че е и смъртоносен.

През една петъчна вечер в кафенето при басейна бе нахлула някаква банда и бе пребила собственика. Стара история с отказан достъп, неплатена сметка или кой знае какво. Никой не бе помръднал. Но виковете на собственика се запечатаха върху нервите на Карим. През онази вечер му обясниха всичко — имена, места, слухове. Разбра, че съществува и друг свят, за който не бе подозирал. Свят, населен с престъпни същества, които се криеха в недостъпни места. Друг път, точно преди един концерт, бе станало сбиване, което прерасна в клане. Отново работа на банди. Карим видя младежи с разбити лица, момичета с окървавени коси.

Алжирецът растеше и не можеше да познае града си. Нещо ново и различно ставаше в него. Говореха с възхищение за Виктор, камерунец, който се дрогираше на покривите на сградите. За Марсел, бандит с лице, белязано от едра шарка, с татуирана на челото бенка, многократно осъждан за побой над полицаи. За Жамел и Саид, които бяха обрали Спестовната каса. Случваше се да ги види и биваше поразен от благородството им. Те съвсем не бяха вулгарни, необразовани и груби, а елегантни, с трескав поглед, с отработени жестове.

Карим си избра лагер. Най-напред започна да краде радиокасетофони от колите, после коли и така стана финансово независим. Сближи се с чернокожия наркоман, с „братята“ обирджии и главно с Марсел — същество ужасяващо, грубо, което се друсаше от сутрин до вечер, но и притежаваше поглед върху предградието, който очароваше Карим. Марсел подстригваше късо изрусените си коси, носеше кожени фланели на голо, слушаше унгарските рапсодии на Лист и четеше Блез Сандрар. Наричаше Нантер „октопода“ и непрекъснато си подготвяше алиби за неизбежния ден на падението. Най-парадоксалното бе, че този младеж от емигрантските квартали показа на Карим, че съществува и друг живот, отвъд предградието.