Пурпурните реки - Страница 12

— Питайте.

Ниманс седна на креслото срещу жената, която се настани на малко столче на разстояние от него, като прислужница.

— Прочетох показанията ви. Трябват ми само някои допълнителни сведения. Много хора ходят на екскурзии тук, нали?

— Да не мислите, че в Гернон има кой знае колко развлечения? Всички правят туристически преходи или се занимават с алпинизъм.

— Някой друг познава ли маршрутите на Реми?

— Не. Той не говореше за тях. И си имаше собствени маршрути.

— Разхождаше ли се или се катереше?

— Зависи. В събота тръгна пеша. Не възнамеряваше да се изкачва на повече от две хиляди метра височина. Не беше взел екипировка.

Ниманс замълча, после започна направо:

— Съпругът ви имаше ли врагове?

— Не.

Особеният тон на отговора го накара да зададе въпрос, който учуди и самия него.

— Имаше ли приятели?

— Също не. Реми беше необщителен.

— Какви отношения поддържаше със студентите, които ходеха в библиотеката?

— Контактите им се ограничаваха до попълването на фишовете за взетите книги.

— Нищо особено ли не се е случвало напоследък?

Жената не отговори. Ниманс настоя:

— Беше ли съпругът ви нервен, напрегнат?

— Не.

— Разкажете ми как изчезна баща му.

Софи Кайоа вдигна поглед. Цветът на очите й бе мътен, но миглите и веждите й бяха великолепни. Тя сви рамене.

— Затрупа го лавина през 93-а. Още не бяхме женени. Не знам нищо повече от това. Реми никога не говореше за този случай. Какво намеквате?

Полицаят не отговори и огледа малкото помещение. Познаваше отлично този вид жилища. Знаеше, че не е сам със Софи Кайоа. Споменът за мъртвия все още присъстваше, сякаш душата му приготвяше куфарите си някъде в съседната стая. Комисарят посочи картините по стените.

— Съпругът ви нямаше ли книги?

— За какво му са? През целия ден работеше в библиотеката.

— Там ли подготвяше дипломната си работа?

Жената леко кимна. Ниманс не спираше да наблюдава хубавото й сериозно лице. С изненада установи, че е срещнал две толкова привлекателни жени за по-малко от час.

— На каква тема беше?

— Олимпийските игри.

— Не звучи много интелектуално.

Софи Кайоа го изгледа презрително.

— Интересуваше го отношението между физическото усилие и свещеното. Между тялото и мисълта. Изучаваше мита за атлона — първичния човек, оплодил земята със собствената си сила, преодолявайки границите на собственото си тяло.

— Извинете — прошепна Ниманс. — Не съм много запознат с философските въпроси… Това има ли връзка с фотографиите във вестибюла?

— И да, и не. Това са кадри от един филм на Лени Рифенстал за Олимпийските игри през 1936-а в Берлин.

— Впечатляващи са.

— Реми казваше, че тези игри са били подобни на древногръцките, основани на единството между тялото и духа, между физическата сила и философската мисъл.

— Не ставаше ли дума за нацистката идеология?

— Съпругът ми не се интересуваше от природата на изразената мисъл. Беше влюбен в сливането на идеята и на силата, на духа и тялото.

Ниманс не разбираше нищо от подобни брътвежи. Жената се наведе към него и изрече гневно:

— Защо ви изпратиха тук? Защо точно човек като вас?

Той не обърна внимание на агресивната забележка. Водеше ли разпити, винаги прибягваше до една и съща техника — нечовешка и студена: техниката на сплашването. Когато си полицай — и особено с мутра като неговата, — няма смисъл да си играеш на чувства или на психология. Попита с властен тон:

— Според вас някой имал ли е причина да мрази съпруга ви?

— Да не сте се побъркал? — каза тя. — Не видяхте ли тялото? Не разбирате ли, че съпругът ми е убит от луд човек? Че го е нападнал някой умопобъркан? Че го е бил, изтезавал, измъчвал докрай?

Полицаят дълбоко въздъхна. Мислеше си за тихия безплътен библиотекар и за агресивната му жена. Смразяваща кръвта двойка. Попита:

— Вървеше ли бракът ви?

— Какво ви интересува това?

— Моля ви, отговорете ми.

— Заподозряна ли съм?

— Добре знаете, че не сте. Ако обичате, отговорете на въпроса ми.

Младата жена му хвърли леден поглед.

— Искате да знаете колко пъти седмично се чукахме ли?

Ниманс настръхна.

— По-добре ще направите да ми сътрудничите, госпожо. Върша си работата.

— Махайте се оттук, мръсно ченге.

Зъбите й не бяха съвсем бели, но в извивката на устните й имаше нещо чаровно и трогателно. Ниманс гледаше устата, острите скули, очертанията на веждите върху безцветното лице. Какво значение имаше тенът, цветът на очите — всичко това беше въпрос на осветление. А красотата беше въпрос на линии. На очертания. На чистота. Полицаят не помръдваше.

— Махайте се! — изкрещя жената.

— Последен въпрос. Реми винаги е живял в университета. Кога е служил в армията?

Софи Кайоа се обърка. Стисна ръце, сякаш внезапно й бе станало студено.

— Той не е служил.

— Негоден за военна служба?

Тя кимна утвърдително.

— Какви бяха мотивите?

Очите на жената отново се насочиха към комисаря.

— Психиатрични, струва ми се.

— Имаше психични отклонения?

— Ама къде живеете вие? Всички отлагат службата си поради психични отклонения. Това нищо не значи. Правите се на луд, говорите каквото ви дойде на ум и ви отлагат.

Ниманс не каза нищо, но цялото му същество издаваше глухо неодобрение. Жената огледа късо подстриганата му коса, строгата му елегантност и устните й се сгърчиха в гримаса на отвращение.

— Майната ви, махайте се.

Той се изправи и каза тихо:

— Отивам си. Но искам да знаете едно.

— Какво? — изсъска тя.