Пурпурните реки - Страница 52

Но не това го изненада най-много, а положените до урната цветя — червени, живи, току-що набрани и все още покрити с капчици роса. Бяха поставени същия ден. Абдуф излезе от гробището и обиколи оградата му с надеждата да открие някаква къща или барака, където да намери пазача. Оказа се малък, неподдържан павилион с прозорец, в който светеше слаба светлина.

Безшумно отвори дворната врата и се озова в градина, покрита с телена мрежа — нещо като гигантска клетка. Отнякъде се чуваше чуруликане. Това пък сега какво беше?

Направи няколко крачки. Чуруликането се засили, чу се и пърхане. Полицаят се вгледа в един от зидовете, в който бяха издълбани малки ниши. Гълъби. Стотици сиви гълъби. Карим изкачи трите стъпала и позвъни. Вратата веднага се отвори.

— К’во искаш бе?

Човекът държеше пушка, насочена към него.

— От полицията съм — заяви Карим спокойно. — Нека ви покажа картата си…

— Аха, как не. А аз съм Светия Дух. Не мърдай!

Карим бавно слезе по стъпалата и също така бавно отстъпи.

На устните на човека бе излязла пяна.

— Ще ти пръсна мозъка, ей сега ще ти…

— Съмнявам се, татенце. Оръжието ти не е заредено.

Онзи се изсмя.

— Напротив, от снощи е заредено, скапаняк!

— Може, но няма куршум в цевта.

Човекът хвърли бърз поглед на пушката си. Карим се възползва от това, прескочи стъпалата, отблъсна пушката с лявата си ръка и извади своя глок с дясната. Блъсна човека и притисна ръката му в рамката на вратата.

Гробарят изкрещя и изпусна пушката. Когато вдигна поглед, видя черния отвор на автоматичния пистолет на няколко сантиметра от челото си.

— Чуй ме добре — изсъска Карим. — Имам нужда от информация. Ако отговориш на въпросите ми, си отивам. Ако ме разиграваш, ще стане сложно. Много сложно. Особено за теб. Е, какво? Става ли?

Пазачът кимна с изцъклени очи. По лицето му вече не се четеше никаква агресивност. За сметка на това бе станало червено. „Паническото червено“, което Карим добре познаваше.

— Силвен Еро. Август 1980 г. Кремиран. Говори.

— Еро? — измънка гробарят. — Не го знам.

Карим го привлече към себе си и отново го блъсна в ръба на стената. Пазачът направи гримаса. От тила му шурна кръв и оцапа стената. Паниката бе заразила и гълъбите. Сега те хвърчаха във всички посоки, затворени в градината-клетка. Ченгето повтори:

— Силвен Еро. Жена му е много висока. С къдрава коса. С очила. И много хубава. Като момиченцето си. Мисли.

Нещастникът нервно поклати глава.

— Добре де… Спомням си. Беше много странно погребение… Нямаше никой.

— Как така никой?

— Ей така. Дори жената не дойде. Плати ми предварително за кремацията и после повече не я видях в Гернон Изгорих тялото. Аз… Бях съвсем сам.

— От какво бе починал мъжът?

— Катастрофа. Автомобилна катастрофа.

Арабинът си спомни магистралата и жестоките снимки от тялото на детето. Пътните произшествия — нов лайтмотив, нов повтарящ се елемент.

— Разкажи подробно. Какво още знаеш?

— Блъснала го кола по окръжния път за Белдон. Бил на колело. Отивал на работа. Шофьорът бил мъртво пиян.

— Имаше ли разследване?

— Не знам… Във всеки случай така и не разбраха кой е бил. Намерили тялото на пътя, напълно размазано.

Карим беше объркан.

— Казваш, че е отивал на работа. Каква работа?

— Работеше във високопланинските села. Събираше ценни кристали… Казваха, че много го бивало, но поемал прекалени рискове…

Карим смени посоката.

— Защо никой от Гернон не дойде на погребението?

— Бяха нови… Идваха от друго място. Таверле… В планините… Никой не би дошъл на това погребение. Нямаше никой, нали ти казвам!

Карим зададе последния си въпрос:

— Пред вратичката на урната има букет цветя. Кой ги донесе?

— Винаги има цветя там…

— Кой ги донесе? — повтори Карим. — Една висока жена ли? С черна коса? Може би самата Фабиен Еро?

Старият енергично отрече.

— Тогава кой?

Пазачът се поколеба, сякаш се боеше да произнесе думите, които трептяха на устните му. Накрая прошепна:

— Софи… Софи Кайоа.

— Кой?!

— Ами да… — измънка човекът. — Жената на Реми Кайоа. Тя идва всяка седмица. Понякога дори по няколко пъти. Когато научих за убийството по радиото, исках да кажа на жандармите… Кълна се… Исках да им дам тази информация. Може би има връзка с престъплението… Аз…

Карим бутна металната врата на градината и затича към колата си. Сърцето му лудо биеше.

42

Пред централната сграда на университета Карим забеляза полицая, който наблюдаваше входа. Явно този, който следеше Софи Кайоа. Продължи напред, заобиколи сградата и откри заден вход. Спря на стотина метра оттам и разгледа плана на университета, — който бе взел от кабинета на Ниманс. Апартаментът на семейство Кайоа бе отбелязан с номер 34.

Излезе под дъжда и се отправи към вратата. Проникна в тесен коридор и сви вдясно към стълбището. Бързо изкачи стъпалата, като се опитваше да не вдига шум.

На осмия етаж, където живееха пансионерите, цареше тишина. Карим тръгна по дългия коридор. Дори в два часа през нощта бе очаквал да чуе тук музика, радио, каквото и да е. Но не, нищо. Студентите като че ли се бяха изпокрили в дупките си, ужасени от мисълта, че убиецът може да дойде и да им извади очите. Карим продължаваше да върви, като четеше табелите по вратите. Накрая откри вратата, която търсеше. Поколеба се дали да не позвъни, после предпочете да почука.

Никакъв отговор.

Отново почука, все така тихо. Вътре не се чуваше нищо. Странно — присъствието на полицая долу пред сградата трябваше да означава, че Софи Кайоа си е у дома.