Пурпурните реки - Страница 49

Абдуф зададе няколко конкретни въпроса за лейтенанта, който очевидно много го интересуваше. Ниманс на свой ред попита:

— Имаш ли някакво предположение по този въпрос?

Младият полицай уморено се усмихна.

— Същото каквото и вие, господин комисар. Мисля, че вашият човек е загазил. Надушил е нещо важно и е искал да играе сам, за да ви впечатли. Предполагам, че е открил нещо от капитално значение, което се е взривило в ръцете му. Дано да се лъжа, но вашият Жоано нищо чудно да попаднал на убиеца и това да му е струвало живота.

Карим замълча. Откакто се бе събудил в библиотеката, Ниманс споделяше същото убеждение. Карим продължи:

— Не мислете, че съм циничен, господин комисар. От сутринта насам живея като в кошмар. Сега се намирам тук, в Гернон, където един убиец изтръгва очите на жертвите си. Седя срещу Пиер Ниманс, едно от големите имена на френската полиция, който ми изглежда не по-малко объркан от мен. Затова съм решил да не се учудвам на нищо. Според мен убийствата имат пряка връзка с моето разследване и трябва да ви уверя, че съм готов да стигна до края.

Двамата полицаи напуснаха кафенето.

Наближаваше полунощ. Ръмеше. На бариерата автомобилистите търпеливо чакаха реда си. Някои показваха глави от отворения си прозорец и хвърляха предпазлив поглед на лъщящите от дъжда автомати.

Комисарят по навик погледна пейджъра си. Имаше обаждане от Костес. Веднага му звънна по телефона.

— Какво има? Завърши ли аутопсията?

— Не съвсем, но бих искал да ви покажа нещо. Тук, в болницата.

— Не можеш ли да ми го кажеш по телефона?

— Не. А и очаквам резултатите от анализите. Елате тук. Докато дойдете, ще бъда съвсем готов.

Ниманс затвори.

— Нещо ново? — попита Карим.

— Може би. Трябва да отида при съдебния лекар. А ти?

— Бях дошъл да разпитам Филип Сертис. Той е мъртъв. Преминавам към следващия етап.

— Който е?

— Да открия обстоятелствата около смъртта на бащата на Юдит. Той е изчезнал тук, в Гернон, и съм почти сигурен, че „дяволите“ са изиграли някаква роля в това.

— За какво намекваш? За убийство? Защо не?

— Съмнявам се. Прегледах архивите на жандармерията и на полицейските управления от последните двайсет и пет години. Няма и сянка от подобно събитие. А и, пак ти казвам, Сертис е бил дете, когато…

— Ще видим. Сигурен съм, че поне ще открия някаква връзка между тази смърт и името на едната или другата от жертвите ви.

— Откъде ще започнеш?

— От гробището. (Карим се усмихна.) Това вече ми е специалност. Същинска втора природа. Искам да се уверя, че Силвен Еро наистина е погребан в Гернон. Вече се свързах с Таверле и намерих следа от раждането на Юдит Еро, единствена дъщеря на Фабиен и Силвен Еро, през 1972 г. тук, в университетската болница на Гернон. Толкова с акта за раждане. Остава да открия смъртния акт.

Ниманс му даде номера на клетъчния си телефон и на пейджъра.

— За поверителна информация използвай пейджъра.

Карим Абдуф прибра листчето и с полуироничен тон издекламира:

— В едно разследване всеки факт, всеки свидетел е огледало, в което се отразява една от истините за престъплението…

— Какво?

— Бил съм на лекциите ви в школата за инспектори, господин комисар.

— Е и?

— Е и, като става дума за огледала, нашите две разследвания са разположени ето така. (Той повдигна двете си длани и бавно ги обърна една срещу друга.) Взаимно се отразяват, схващате ли?

— Аз как да се свързвам с теб?

— Аз ще ви се обаждам. Бях поискал да ми отпуснат клетъчен телефон, но бюджетът за 97-а на Сарзак не позволяваше това.

Младото ченге се поклони по арабски и изчезна, бърз като кинжал.

Ниманс се качи в колата си. Хвърли последен поглед след лъскавото ауди. Изведнъж се почувства по-стар, поизносен. Но и по-силен — вече имаше съюзник.

И то от класа!

39

Кристалите проблясваха в розово, синьо, зелено, жълто. Разноцветни призми. Пречупена калейдоскопична светлина под прозрачните люспици. Ниманс вдигна очи от микроскопа и попита Костес:

— Какво е това?

— Стъкло, господин комисар. Този път убиецът е оставил стъклени частици.

— В коя част на тялото?

— Пак в дъното на очните кухини. Под клепачите. Като замръзнали сълзи, залепнали за тъканта.

Двамата бяха в моргата на болницата. Младият лекар носеше окървавена престилка. Ниманс за пръв път го виждаше облечен така сред белия фаянс на работното му място. Съдебният лекар се усмихна зад очилата си.

— Вода, лед, стъкло. Родството на материалите е явно.

— Все още ме бива да забелязвам очевидното — промърмори Ниманс и се приближи до тялото, положено в центъра на помещението и покрито с чаршаф. — Какво означава това? Към какво място ни насочва? Стъклените частици имат ли някаква особеност?

— Чакам резултатите от Астие. Той отиде до лабораторията, за да изследва и определи точния произход на стъклото. Ще донесе и резултатите от анализа на прахта и на стърготините, които сте намерили в склада. Вече има отговор за мастилото от тетрадката — по-скоро разочароващ. Мастилото е най-обикновено. Нищо повече. Колкото до страниците с цифрите… Докато не разполагаме с още данни… Проверихме само почерка. На Сертис е.

Ниманс прекара ръка по косата си. Почти бе забравил уликите от халето. Вдигна очи и забеляза по лицето на Костес някаква увереност, сякаш бе разрешил математическо уравнение. Попита раздразнено:

— Какво има?

— Нищо. Просто… Вода, лед, стъкло. Всеки път става дума за кристали…

— Казах ти, че все още…

— … които обаче съответстват на различни температури.