Пурпурните реки - Страница 3

Отпусна се върху влажната трева. Имаше само две възможности: главната сграда, от която току-що бе скочил, и една голяма дървена постройка в дъното на парка. Извади своя MR 73 и се облегна на вратата зад себе си. Тя поддаде.

Направи няколко крачки, после спря, поразен. Намираше се в мраморно преддверие. На стената бе окачена кръгла каменна плоча с изгравирани непознати букви. В мрака на горните етажи просветваше позлатен парапет. Кадифени тапицерии в имперско червено и култови вази се очертаваха в сянката. Ниманс разбра, че е попаднал в азиатско посолство.

Внезапно навън се чу шум. Убиецът беше в другата сграда. Полицаят прекоси градината, приведен над тревата, и стигна до дървената постройка. Вратата все още помръдваше. Ниманс влезе, като сянка в сянката. И се озова в конюшня, разделена на боксове, заети от кончета с добре поддържани гриви.

Придвижи се напред с оръжието в ръка. Мина покрай един, втори, трети бокс… Чу шум вдясно от себе си. Обърна се. Беше само потропващо копито. Прошумоляване вляво. Ново обръщане. Късно. Острието се стовари върху му. Успя да се отдръпне в последния момент. Мачетето одраска рамото му и се заби в задницата на един от конете, който със светкавичен къч заби подкованото си копито в лицето на убиеца. Полицаят се възползва от предимството си, хвърли се върху мъжа, обърна оръжието си и го употреби като чук.

Удряше и удряше, после внезапно спря и се взря в окървавените черти на хулигана. Счупени кости стърчаха изпод разкъсаната плът, едно око висеше на плетеница от фибри. Убиецът вече не мърдаше, но все още носеше кепето си с цветовете на Арсенал. Ниманс отново обърна оръжието си, стисна с две ръце окървавената дръжка и вкара дулото в разцепената уста на мъжа. Постави пръста си на спусъка и затвори очи. Щеше да стреля, когато се разнесе пронизителен звук.

Клетъчният му телефон звънеше в джоба му.

2

Три часа по-късно в централната дирекция на съдебната полиция на Министерството на вътрешните работи, разположена на една от новите и прекалено симетрични улици на квартал „Нантер-Префектюр“, проблесна слаба светлина. Светеше на първия етаж, в кабинета на Антоан Ренс, който седеше в сянката. Срещу него, зад светлия кръг, се открояваше високият силует на Пиер Ниманс. Той току-що лаконично бе преразказал рапорта си за преследването в Булон. Ренс скептично попита:

— Как е човекът?

— Англичанинът ли? В кома. Многобройни фрактури на лицевите кости. Преди малко се обадих в болницата. Опитват се да присадят кожа на лицето.

— А жертвата?

— Размазана от колите на околовръстната магистрала. При Порт Молитор.

— Господи. Как е станало?

— Разчистване на сметки между хулигани. Сред феновете на Арсенал е имало и привърженици на Челси. Двамата хулигани с мачетето убиха врага си.

Ренс недоверчиво кимна. Помълча, после каза:

— А твоят? Сигурен ли се, че един конски ритник го е докарал до това състояние?

Ниманс не отговори и се обърна към прозореца. Под тебеширено бялата луна се очертаваха странни пастелни мотиви, които покриваха фасадите на съседните квартали — облаци, дъги, опънати над тъмнозелените хълмове на парка в Нантер. Ренс отново се обади:

— Не те разбирам, Пиер. Защо се забъркваш в такива истории? Наблюдение на стадион… Направо не те…

Гласът му заглъхна. Ниманс продължаваше да мълчи.

— Тази работа не е за твоята възраст — подхвана Ренс. — Нито за квалификацията ти. Договорът ни беше ясен: никаква работа на терена, никакви побоища…

Ниманс се обърна и се приближи до своя началник.

— Давай направо, Антоан. Защо ме извика посред нощ? Когато ми се обади, нямаше как да знаеш за парка. Тогава за какво ме извика?

Сянката на Ренс не помръдваше. Широки рамене, чупливи сиви коси, изсечени черти, физика на пазач на фар. Дивизионният комисар ръководеше от няколко години Централната служба за борба с лошото третиране на хора — сложно наименование, с което се означаваше просто висшестоящата инстанция на нравствената бригада. Ниманс го познаваше много преди да получи този административен пост, когато двамата бяха бързи и ефикасни улични ченгета. Ниско подстриганият полицай се наведе и повтори:

— Та за какво ме извика?

Ренс въздъхна:

— Става дума за убийство.

— В Париж?

— Не, в Гернон. Малко градче в Изер, близо до Гренобъл. Университетски град.

Ниманс придърпа един стол и седна срещу дивизионния.

— Слушам те.

— Намерили са тялото вчера привечер. Заклещено в скалите над реката покрай парка на университета. По всичко изглежда, че става дума за престъпление на умопобъркан.

— Какво знаеш за тялото? На жена ли е?

— Не. На мъж. Младо момче. Библиотекаря на факултета, доколкото разбрах. Тялото било голо. Имало е следи от мъчения — порезни рани, изгаряния… Споменаха и удушаване.

Ниманс постави лакти на бюрото и запремята в ръце някакъв пепелник.

— Защо ми разказваш всичко това?

— Защото смятам да те изпратя там.

— Какво? Да разследвам убийството? Местните от Гренобъл ще заловят убиеца за една седмица и…

— Пиер, не се прави на глупак. Много добре знаеш, че не е толкова лесно. Говорих със съдията. Той иска специалист.

— Специалист по какво?

— По убийствата. И по нравите. Подозира сексуални подбуди. Така де, нещо подобно.

Ниманс проточи врат към светлината и усети топлината на халогенната лампа.

— Антоан, не ми казваш всичко.

— Съдията се казва Бернар Терпант. Стар приятел ми е. И двамата сме от Пиренеите. Страх го е, чаткаш ли? И иска да приключи с тази работа възможно най-бързо. Да избегне слуховете, медиите, всички гадории. След няколко седмици започват занятията. Дотогава убиецът трябва да е заловен. Ясен ли съм?