Лейтенантът откъсна едно листче от бележника си.
— Ето адреса на института. Директорът д-р Шампела е проучил явлението. Мислех, че…
Ниманс го прекъсна.
— Ти ще отидеш.
Лицето на младия полицай светна.
— Доверявате ми се?
— Доверявам ти се. Потегляй.
Жоано понечи да тръгне, но спря и смръщи вежди.
— Господин комисар… Извинявайте, но… защо не отидете вие да поговорите с директора? Там може да излезе нещо интересно. Да не би да сте открили други следи? Или мислите, че аз ще задавам по-добри въпроси, защото съм местен? Нещо не схващам.
Ниманс се подпря с лакът на рамката на вратата.
— Прав си, по друга следа съм тръгнал. Но ти давам един малък допълнителен урок. Понякога човек си има причини, които нямат нищо общо с разследването.
— Какви причини?
— Лични. Няма да отида в този институт, защото имам фобия.
— Към какво? Към слепци?
— Не. Към кучета.
По физиономията на лейтенанта се изписа недоверие.
— Не разбирам.
— Размисли. Щом има слепи, значи има и кучета за незрящи, разбираш ли? Затова кракът ми няма да стъпи там.
И комисарят излезе от стаята под смаяния поглед на лейтенанта.
Почука на вратата на кабинета на капитан Барн и я отвори. Великанът разпределяше факсовете на купчини — отговори от хотели, от ресторанти, от сервизи, които продължаваха да излизат от машината. Приличаше на бакалин, който подрежда стоката си.
— Господин комисар? Вижте. Току-що го получих.
— Знам.
Ниманс взе факса от Костес и бързо го прочете. Беше списък от цифри и сложни имена — химическият състав на водата в очните кухини.
— Капитане — попита полицаят, — има ли в областта топлоелектрическа централа на лигнитни въглища?
— Не, това нищо не ми говори. Може би в западната част… Индустриалните зони са повече към Гренобъл…
— Къде бих могъл да попитам?
— Може би във федерацията за индустриални дейности в Изер, но… Чакайте, сещам се за нещо по-добро. Тази централа сигурно много замърсява околността, нали?
Ниманс се усмихна и размаха факса.
— С киселини.
Барн вече записваше нещо.
— Идете при този човек, Ален Дерто. Има парник за тропически плодове на изхода от Гернон. Той ни е специалистът по замърсяването. Активен еколог. Няма газ, няма изпарение в областта, за което да не знае откъде идва, от какво е съставено и какви последствия има за околната среда.
Ниманс вече тръгваше, когато полицаят го извика.
— Осведомих се за историята с отпечатъците от пръсти. Нали се сещате, ръцете на Кайоа. Било е злополука. В детството му. Помагал на баща си да поправи малката семейна яхта на езерото в Анеси. Изгорил си е и двете ръце с киселина. Свързах се с капитанството. Там си спомнят за случая. Бърза помощ, болница и прочие… Можем да проверим, но според мен всичко е ясно.
— Благодаря, капитане. (Ниманс посочи факсовете.) И кураж.
— И на вас — отвърна Барн. — Онзи екологът, Дерто, е голям досадник.
— Цялата ни област загива. Отровена е, осъдена е! Индустриалните зони са навсякъде — в долините, по склоновете на планината, в горите. Те заразяват водите, почвата, въздуха… Изер се задушава от газове и отрови!
Ален Дерто беше сух, с тясно и прорязано от бръчки лице. Имаше брада във формата на огърлица и очила с метални рамки, които му придаваха вид на избягал мормон. Бе се сврял в един от парниците си и подреждаше буркани, пълни с пръст и памук. Ниманс го прекъсна.
— Извинете. Имам нужда от информация… спешно.
— Какво? А да, разбира се… Вие сте от полицията…
— Знаете ли в областта да има топлоелектрическа централа, която използва лигнитни въглища?
— Лигнитни? Чиста отрова…
— Чували ли сте за подобна централа?
Дерто завъртя глава отрицателно.
— Не. В областта няма лигнит, слава Богу. От седемдесетте години насам този вид промишленост запада във Франция и в съседните страни. Прекалено замърсява. Киселинните изпарения се издигат право в небето и превръщат облаците в химически бомби…
Ниманс извади от джоба си факса на Марк Костес.
— Бихте ли погледнали тези химически съставки? Това е анализ на водна проба, взета недалеч оттук.
Дерто внимателно изчете листчето, докато полицаят разсеяно се оглеждаше — обширен парник със замъглени стъкла, извити и оплетени увивни растения, които сякаш се бореха за жизнено пространство. Дерто недоумяващо каза:
— И тази проба е от нашата област?
— Със сигурност.
— Мога ли да знам откъде точно?
— Намерихме я в един труп. На убит човек.
— О, естествено… Трябваше да се сетя… нали сте от полицията.
Той размисли, после каза с изпълнен със съмнение глас:
— Труп? Тук, в Гернон?
Комисарят пренебрегна въпроса.
— Можете ли да потвърдите, че този състав говори за замърсяване вследствие изгарянето на лигнит?
— Във всеки случай за силно киселинно замърсяване. Ходил съм на семинари по тези въпроси. Съдържанието на сярна и азотна киселина е… изключително високо. Но повтарям — в областта няма централа от този тип. Нито тук, във Франция, нито в Западна Европа.
— Може ли подобно замърсяване да се дължи на друга промишлена дейност?
— Не мисля.
— Тогава къде би могло да има промишлена дейност, която да предизвиква подобно замърсяване?
— На повече от осемстотин километра оттук, в източноеврепейските страни.
Ниманс стисна зъби — не можеше да се примири, че първата му следа не води доникъде.
— Може би има друго обяснение — каза Дерто.
— Какво?
— Може водата наистина да е от другаде. Да е дошла тук от Чешката република например, от Словакия, Румъния, България… Там са истински екологични варвари.