Пурпурните реки - Страница 26

К оглавлению

Лейтенантът откъсна едно листче от бележника си.

— Ето адреса на института. Директорът д-р Шампела е проучил явлението. Мислех, че…

Ниманс го прекъсна.

— Ти ще отидеш.

Лицето на младия полицай светна.

— Доверявате ми се?

— Доверявам ти се. Потегляй.

Жоано понечи да тръгне, но спря и смръщи вежди.

— Господин комисар… Извинявайте, но… защо не отидете вие да поговорите с директора? Там може да излезе нещо интересно. Да не би да сте открили други следи? Или мислите, че аз ще задавам по-добри въпроси, защото съм местен? Нещо не схващам.

Ниманс се подпря с лакът на рамката на вратата.

— Прав си, по друга следа съм тръгнал. Но ти давам един малък допълнителен урок. Понякога човек си има причини, които нямат нищо общо с разследването.

— Какви причини?

— Лични. Няма да отида в този институт, защото имам фобия.

— Към какво? Към слепци?

— Не. Към кучета.

По физиономията на лейтенанта се изписа недоверие.

— Не разбирам.

— Размисли. Щом има слепи, значи има и кучета за незрящи, разбираш ли? Затова кракът ми няма да стъпи там.

И комисарят излезе от стаята под смаяния поглед на лейтенанта.

Почука на вратата на кабинета на капитан Барн и я отвори. Великанът разпределяше факсовете на купчини — отговори от хотели, от ресторанти, от сервизи, които продължаваха да излизат от машината. Приличаше на бакалин, който подрежда стоката си.

— Господин комисар? Вижте. Току-що го получих.

— Знам.

Ниманс взе факса от Костес и бързо го прочете. Беше списък от цифри и сложни имена — химическият състав на водата в очните кухини.

— Капитане — попита полицаят, — има ли в областта топлоелектрическа централа на лигнитни въглища?

— Не, това нищо не ми говори. Може би в западната част… Индустриалните зони са повече към Гренобъл…

— Къде бих могъл да попитам?

— Може би във федерацията за индустриални дейности в Изер, но… Чакайте, сещам се за нещо по-добро. Тази централа сигурно много замърсява околността, нали?

Ниманс се усмихна и размаха факса.

— С киселини.

Барн вече записваше нещо.

— Идете при този човек, Ален Дерто. Има парник за тропически плодове на изхода от Гернон. Той ни е специалистът по замърсяването. Активен еколог. Няма газ, няма изпарение в областта, за което да не знае откъде идва, от какво е съставено и какви последствия има за околната среда.

Ниманс вече тръгваше, когато полицаят го извика.

— Осведомих се за историята с отпечатъците от пръсти. Нали се сещате, ръцете на Кайоа. Било е злополука. В детството му. Помагал на баща си да поправи малката семейна яхта на езерото в Анеси. Изгорил си е и двете ръце с киселина. Свързах се с капитанството. Там си спомнят за случая. Бърза помощ, болница и прочие… Можем да проверим, но според мен всичко е ясно.

— Благодаря, капитане. (Ниманс посочи факсовете.) И кураж.

— И на вас — отвърна Барн. — Онзи екологът, Дерто, е голям досадник.

15

— Цялата ни област загива. Отровена е, осъдена е! Индустриалните зони са навсякъде — в долините, по склоновете на планината, в горите. Те заразяват водите, почвата, въздуха… Изер се задушава от газове и отрови!

Ален Дерто беше сух, с тясно и прорязано от бръчки лице. Имаше брада във формата на огърлица и очила с метални рамки, които му придаваха вид на избягал мормон. Бе се сврял в един от парниците си и подреждаше буркани, пълни с пръст и памук. Ниманс го прекъсна.

— Извинете. Имам нужда от информация… спешно.

— Какво? А да, разбира се… Вие сте от полицията…

— Знаете ли в областта да има топлоелектрическа централа, която използва лигнитни въглища?

— Лигнитни? Чиста отрова…

— Чували ли сте за подобна централа?

Дерто завъртя глава отрицателно.

— Не. В областта няма лигнит, слава Богу. От седемдесетте години насам този вид промишленост запада във Франция и в съседните страни. Прекалено замърсява. Киселинните изпарения се издигат право в небето и превръщат облаците в химически бомби…

Ниманс извади от джоба си факса на Марк Костес.

— Бихте ли погледнали тези химически съставки? Това е анализ на водна проба, взета недалеч оттук.

Дерто внимателно изчете листчето, докато полицаят разсеяно се оглеждаше — обширен парник със замъглени стъкла, извити и оплетени увивни растения, които сякаш се бореха за жизнено пространство. Дерто недоумяващо каза:

— И тази проба е от нашата област?

— Със сигурност.

— Мога ли да знам откъде точно?

— Намерихме я в един труп. На убит човек.

— О, естествено… Трябваше да се сетя… нали сте от полицията.

Той размисли, после каза с изпълнен със съмнение глас:

— Труп? Тук, в Гернон?

Комисарят пренебрегна въпроса.

— Можете ли да потвърдите, че този състав говори за замърсяване вследствие изгарянето на лигнит?

— Във всеки случай за силно киселинно замърсяване. Ходил съм на семинари по тези въпроси. Съдържанието на сярна и азотна киселина е… изключително високо. Но повтарям — в областта няма централа от този тип. Нито тук, във Франция, нито в Западна Европа.

— Може ли подобно замърсяване да се дължи на друга промишлена дейност?

— Не мисля.

— Тогава къде би могло да има промишлена дейност, която да предизвиква подобно замърсяване?

— На повече от осемстотин километра оттук, в източноеврепейските страни.

Ниманс стисна зъби — не можеше да се примири, че първата му следа не води доникъде.

— Може би има друго обяснение — каза Дерто.

— Какво?

— Може водата наистина да е от другаде. Да е дошла тук от Чешката република например, от Словакия, Румъния, България… Там са истински екологични варвари.